— И тогава… тогава дойдох при тебе, Карл. Бях отчаян, имах нужда от помощ.
— Да.
— Знаеш много добре, че той наистина ме презираше.
— Хм…
— Презираше ме. Всички виждаха как се отнася с мен и не пропускаха случай на свой ред да направят същото. Във всеки един от вестниците му редактори се отнасяха към мен като към глупак, като към беден роднина, с който трябваше да се помиряват и когото трябваше да търпят. Само в Чикаго имаше един-двама, или може би само един, който се отнесе добре с мен — отговорният редактор Хю Уестън, стар и опитен журналист, който миналата година стана прессекретар на президента. Този човек прояви уважение, прозря в мен интелект и съзидателност и се опита да ми даде възможност. Но точно тогава Джей ме изтегли обратно в Ню Йорк.
Карл Шарф шумно изпразни лулата си, отново я напълни и запали. С примигващи очи се загледа в Армстед.
— Едуард — каза той, — сега вестникът е твое притежание.
— Само за една година — гневно отвърна Армстед.
— Дори и за година. Редакторите сега са твои. Имаш възможност да им покажеш какво можеш.
— Искаш да кажеш да се отърва от тях?
— Изгради свой собствен екип от хора и почни отначало. Има ли опитни вестникари, на които би могъл да се довериш?
— Хари Дайъц, разбира се. Говорил съм ти за него. И Брус, Брус Хармстън. Те бяха с мен в Чикаго. Бяхме заедно и на Спешъл Проджектс тук в Ню Йорк. Те вярват в мен. И биха направили всичко.
— Изтегли ги тогава около себе си и направи нещо за вестника. Винаги си казвал, че вестникът е най-важното нещо, което искаш от баща си.
— Фактически (казвал съм ти, и то неведнъж) има две неща, които винаги съм искал от баща си — вестника и… Ким Несбит.
— Е, сега вече имаш вестника.
— А Ким?… Хм, тя, разбира се, си остава на баща ми…
— Баща ти е мъртъв, Едуард.
Армстед бързо замига през дима и се загледа в доктор Шарф. Остана така неподвижен и мълчалив доста време.
— Май че си прав — каза най-после той. — Баща ми е мъртъв. Все още не мога да свикна с това. — Помълча малко и продължи. — А Ким? Тя продължава ли посещенията си при теб?
Едуард си припомни, че преди пет години (в един от редките случаи, в които я виждаше) точно Ким Несбит бе забелязала състоянието му. Бяха разговаряли веднъж любезно (даже на моменти като съюзници срещу Джей) и Ким му бе признала, че заради неприятностите с баща му е започнала да посещава един психоаналитик на име Карл Шарф. Той бил прекрасен човек и Ким беше посъветвала Едуард, ако почувства нужда да излее болката си пред някого, да се отнесе към този лекар. Така Армстед се бе запознал с доктор Шарф.
— Дали още се срещаме с Ким Несбит? — повтори въпроса докторът. — Не. Тя вече не идва. Почувства навярно, че не мога да й помогна. Всъщност последният път, когато дойде при мен, беше преди една година. — Шарф помисли малко. — Не беше в добра форма. Самотата, знаеш, е ужасно нещо, съсипва човека. Беше се отдала на пиене. Щеше ми се да я видя пак, но тя вече не се върна.
— Как изглеждаше?
Карл Шарф разтри носа си с лулата си.
— Защо питаш мен? — каза той. — Защо не провериш сам?
Вратата отвори самата тя.
Армстед замръзна на мястото си. Всичко, за което бе мечтал, фантазирал и бе си представял толкова дълго, беше тук пред него. Ким бе красива, съвършено красива.
— Едуард! — извика тя изненадана. — Толкова се радвам, че дойде.
Протегна ръце към него, а той се приближи, прегърна я и я целуна по двете бузи. Сладкият аромат на нейната плът се смеси с миризмата на уиски.
— Влез, влез — настоя тя, като грабна ръката му и го притегли през антрето към обширната всекидневна.
За миг той се почувства зашеметен от светлината и блясъка в стаята. Погледа му спряха многоцветните възглавнички, разхвърляни по трите яркозелени дивана, наредени в кръг около една масичка за кафе. До стената имаше кремаво оцветен роял, а на пода шарен килим. Недалеч от рояла супермодерен телевизор излъчваше някаква сапунена опера. Непосредствено до него имаше подвижно барче.
Ким Несбит се появи отново.
— Прощавай, тук е така разхвърляно, но прислужницата днес има почивен ден — каза тя, опитвайки се да загърне белия си пеньоар. Внимателно отиде до телевизора, изгаси го и се приближи към барчето.
— Ще пийнеш ли нещо, Едуард?
— Ако ми правиш компания — отговори той вежливо.
— О, разбира се, ще пийна и аз — бързо отговори Ким и вдигна една почти изпразнена чаша. — Вече съм те изпреварила. Аз пия уиски — каза тя, докосвайки с ръка една полупразна бутилка марка JB. — Не си спомням ти какво предпочиташе?
— Същото.
— Отдавна не сме се виждали, Едуард — отбеляза Ким, наливайки чашите.