Манастир в непознати багри, гласове от нещо било и будейки то умира, наслада на мимолетността, смазваща тежест на монотонна музика, нейна мелодия, омайност на непредвидимостта — това е животът — той е безсмислен, защото смисълът не съществува, той е за рамките на живота и принадлежи на глупостта — но се живее, не заради смисъла, а заради липсата му — това знаеше Алигора, а на хората проповядваше обратното и те тънеха в собствената си мизерия.
Когато срещна себеподобен в себепространството, тя изчака и после започна да го вика — трябваше да умре, нека неговата единствена неповторимост се разпадне, мислеше и умуваше, за да сътвори клопка …и тогава нещо незаменимо се отвори пред нея, изповед на красива гледка, виновна пред грозотата или може би смутена грозота пред величието на една красота — това никои не можа да каже, защото Алигора беше красива и в същото време бе сравнима с разпадащата се мъртва плът на нищожните. И все пак тази гледка остана чиста като водата — безвкусна, но нужна, прекрасна със своята неутралност, но прелъстяваща с необходимостта, която създаваше у тленните твари: Алено-червена порта, отваряща се кум прозорец със стъкла от бял мрамор — разтапя се и там бушува огън — неудържим в стихията си, но е студен, замира, угасва… и вече няма нищо пред очите и — а несигурност.
Това беше Санктрум и вече имаше битка, а победеният предаваше своето знание на другия и трябваше да премине в долното царство при хората и да заживее с тях — но покоряването е по-трудно от самата победа, защото то изисква превъзмогване на семето, което покълва и развива индивида, личността, а накрая и величието.
— Пусто е всичко след моята крачка — рече Алигора — пусто е всичко що предстои, но по твоята пътека — и зачака затаено.
— Вечна да е мъдростта ти — отговори Санктрум — идвам с мисия при теб: искам единство във властта — не моя или твоя, не моя и твоя, не наша, а нека е човешка!
— Аз не мога да изпълня това безумие, волност го наречи, глупост, не заради друго, а заради онази простота, която в мен остава като рожба на човека — аз постигнах и сега жъна, ти постигна случайно и няма да изчакаш плода, нито дори ще имаш време да усетиш уханието от свежестта на младото дръвче.
Тогава решиха да участват в двубои, в които всеки от тях трябваше да сътвори обекти в съзнанието си, а които успееше да направи обект с повече измерения от другия, печелеше. Дълги дни биха изминали, ако такива съществуваха, но нали всичко бе константа.
Алигора загина, а логиката на Санктрум се разпадна…
Вече нямаше съществуващ на този свят…
Двубоят завърши на равно…
Каква грозна красота бе нищожността…
Но красива грозота е кръговратът…