Този единак бе слязъл от планината тук в ниското, защото в същата тази година се роди малко желъд и дивите свине, поединично или на стада, бяха почнали да се придвижват към ниските части, за да търсят там картофени ниви, необрани още кукрузи или пък дивечови ниви, изтръгнати от гората, посети там от човека като малка надежда за дивеча и за изхранването му, но същевременно турени от човека посред гората и като примамка и капан за големите диви животни. Макар че единакът излъчваше мощ и вървеше, без да се отбива от пътя си, той вече бе много стар, възглух и със слабо зрение. Съдбата кръстоса пътя му с малкия гръбльо, дребосъчето бе грозно и мършаво, но имаше великолепен слух и остро обоняние и мисля, че понякога можеше да улавя дори далечните трептения и вибрации на Вселената, ако в нея наистина има някакви трептения и вибрации, както и да отделя и да пресява всичките миризми на гората. Старият единак имаше огромен опит, имаше сила, но сетивата му губеха постепенно своята чувствителност, затова той се отнесе дружелюбно към малкия самотник и го допусна близко до себе си, за да може чрез него да запълва отчасти отслабения слух, загубата на обоняние и зрението си. Странна е понякога симбиозата в природата. Дивите биволи търпят върху гърбовете си един вид птици, за да ги пощят, крокодилът допуска в отворената си уста съвсем крехка птичка, за да кълве останките от храна по зъбите му, но никое старо животно в природата не взема със себе си младо животно, за да му бъде водач. Изключение мисля, че има само при дивата свиня. Когато ловците срещнат някой стар и глух глиган-единак, придружаван от малко, грозно и крайно измършавяло прасе, те наричат дребосъка с прозвището въшкарче. Ловците знаят, че такива въшкарчета са отритнати от стадата и че като се поскитат няколко месеца сами из горите, накрая се присламчват към някой стар единак, за да му бъдат очи и уши в пълната с капани гора. Във Франция ловците наричат дребосъчето юнга, но у нас на Балканите този нещастник и гръбльо се нарича въшкарче, без да може някой да каже дали наистина е въшкав, или не!… То и не е задължително едно нещо обезателно да е въшкаво, за да го наречем и ние въшкарче.
Въшкарчето имаше покровителството на стария единак, то се скиташе заедно с него, без никой повече да го бие, истина е, че ни веднъж не се отнесоха нежно с него, старецът не умееше да бъде нежен, но не го биеше и не нанасяше рани по тялото му. Рядко единакът влизаше в единоборство с някой от младите глигани. В такива случаи въшкарчето отстъпваше настрани и отдалеко наблюдаваше битката. Гората пукаше и пращеше, ломяха се сухи дървета, тежко дишане идеше от вчепкалите се един в друг мъжкари, като че смерч някакъв се усукваше и мачкаше всичко по пътя си. Ако единакът побеждаваше, оставаше дълго време на полесражението, въшкарчето го гледаше през ниските храсти, но се боеше да приближи. То чакаше старецът да тръгне през гората и чак тогава тръгваше подире му, без много да се приближава до него. Единакът никога не се обръщаше назад, той бе сигурен, че въшкарчето върви по петите му и го следва неотстъпно по безкрайните и криви дивечови пътеки. Веднъж само изпадна в критическа ситуация, урокът от нея заседна трайно в черепната му тъмна кутия. Казахме, че дребосъкът бе още в началото на голямата книга на природата, може би вече преваляше нейната първа страница и към другите прости четива прибави още едно просто четиво. Една нощ, след като земята почна да замръзва и все по-трудно се намираше храна, единакът поведе въшкарчето към стара сечина. В нея имаше огромни стари пънове, станали сиви от времето, бяха те пръснати по сечината и стърчеха в нощта тъй грозно, сякаш земята показваше навън гнилите си кътни зъби. Единакът натисна един от тези посивели пънове, подхвана издълбоко корените му и като го преобърна с трясък, почна да го обикаля със сумтене, да троши със зъби корените му и да измъква от тях угоените и тлъсти личинки на бръмбари. Голямо лакомство бяха тези личинки за дивите свине, но не всякое прасе имаше силата да изтръгне гнилия пън от леглото му. Въшкарчето приближи, смъкна се в зейналата изпод пъна яма и там, посред сипкавата земя, започна да търси и да събира тлъсти личинки. Когато единакът влезе в земята и видя, че въшкарчето рови със зурлата си и обира угоените тромави личинки, той така изсумтя, че се вдигна прах от ямата, и като удари въшкарчето, отхвърли го върху преобърнатия пън, щръкнал с изтръгнатите си корени във всички посоки. Квичене раздра тъмнината, нещо сякаш натроши костите на въшкарчето, квиченето замря в гърлото му, то се свлече като дрипа на земята и когато подир малко се изправи, дълго залиташе и поднасяше задницата си. Нещо солено-сладко и лепкаво потече от устата му и оттогава, щом старецът се запътеше към някое сечище да кърти пънове, въшкарчето стоеше на почтително разстояние от него, обикаляше наоколо му и караулеше, а единакът през това време цепеше изкоренените пънове или ровеше в ямите под тях, за да събира сладки личинки.