Така единак и въшкарче заживяха заедно, заедно изкараха цялата есен, земята постепенно изстиваше и се втвърдяваше, трудно се изравяха от нея корени, малките локви замръзнаха, ледът стигна до дъното им и макар да натрошаваха леда, дивите свине не намираха нито капка вода за пиене. По високите върхове падна сняг, отгоре слязоха още диви животни, за да търсят храна в ниското, но заедно с това се появиха и ловци и почнаха да кръстосват пътеките на дивеча с обучените си зли кучета, или пък да устройват засади по пътеките и по дивечовите вървища. Нерядко отекваха изстрели, билата глухо ги препредаваха, ден из ден тревогата в гората нарастваше, ако ловците хитруваха, дивечът също тъй хитруваше, нощем извървяваше огромни разстояния, за да излезе от предполагаемите капани, сменяше леговищата си, но не можеше да се отскубне от човека, защото човекът беше навсякъде и както споменахме още в началото, съдбата бе събрала в едно прелюбезния човек и въшкарчето и като ги залепи тя на лицевата и на опаката страна на една и съща монета, започна да подхвърля монетата небрежно във въздуха, играейки си с нея на ези-тура.
Независимо от безбройните хитри капани, въшкарчето продължаваше да стои на стража край стария и възглух единак, то караулеше постоянно и бързаше да изведе стареца от гората, преди ловците да са успели да затворят и да щракнат капана. То успяваше благодарение на своите изострени сетива, на слуха и на обонянието си и на някакъв особен вътрешен усет, придобит по времето, когато всички го биеха и пъдеха от себе си и трябваше да се скита самотно в пълната с тайнственост и със страх природа. Единакът избираше дневните леговища, обичаше места заветни, обърнати на юг, далеч от колибарските селища и от пътищата.
Една нощ те дълго се скитаха в търсене на храна, осъмнаха на непознато място, старецът избра за леговище невисока дъбова гора, гъсти тръни бяха разпръснати из нея, помежду тръните се увиваха диви шипки и къпини. Мястото изглеждаше толкова диво, сякаш тук изобщо не бе стъпвал чужд крак. От много далече въшкарчето дочуваше да се обаждат петли, изглежда, че на тази страна имаше село. От време на време приглушен екот долиташе като че изпод земята. Това бе ек на наковалня, в него нямаше нищо тревожно. Единакът се бе заровил наполовина в дълбоката шума, обърнат на юг, в очакване да се покаже слънцето и да го стопли приятно. Само на метър от него лежеше въшкарчето, също тъй заровено в шумата. Нацепените му уши стърчеха извън шумата, за да обработват проникващите в дъбовата гора шумове. Спокойствие струеше в гората, тук ги нямаше дори нахалните сойки. Постепенно слънцето нагря приятно гърбовете им и единак и въшкарче се унесоха в дрямка… По едно време въшкарчето трепна, шум някакъв долови. Този шум му напомняше шума от лапите на лисица, само че тези лапи тупаха по-тежко и не бяха дебнещи и предпазливи като лисичите лапи.
Скочи мигновено, обърнато към шума. Старецът продължаваше да дреме, приласкан от слънцето. Въшкарчето започна да ситни около него, стана неспокойно, единакът се размърда, но не се изправи, ами остана да лежи, потънал наполовина в меката дъбова шума. Въздухът донесе през гората враждебна миризма, подир миризмата между дърветата се показа куче. Въшкарчето вече бе успяло да размърда единака, той се повдигна неохотно на предните си крака, но остана да клечи подпрян на задницата си. Сипкав, зъл лай се изсипа в гората, кучето се втурна към тях, старецът не трепна, ами продължи да стои облегнат на задницата си, обърнал застрашително своите остри глиги към кучето. Въшкарчето се притисна в единака, то цялото трепереше. Кучето с лай обиколи край тях, то все повече и повече се настървяваше, все повече стесняваше кръга, търсеше откъде да атакува глигана. Бе младо куче със силни лапи, очите му станаха постепенно синкави от злоба, мисля, че по едно време то дори обезумя, защото някакъв спазъм премина по тялото му, сви се като топка и в следващия миг тази топка отскочи към глигана с разтворена челюст. Стар беше единакът и възглух, но голям опит имаше в единоборството с кучетата, неведнъж на пътя му се бе изпречвало куче. Той замахна отсечено с глигите си още когато кучето летеше във въздуха към него, глигите удариха гръдния кош и срязаха ребрата, сякаш някой посече кучето със сабя. Ужасен писък се понесе из гората, кучето се преметна във въздуха и падна в меката шума. Кръв обагряше шумата, докато то скимтеше и искаше да захапе въздуха с острите си зъби, а лапите му ровеха наоколо и напразно се мъчеха да се докопат до нещо устойчиво… В гората замириса на смърт.