П. Г. Удхаус
Всички да помагаме на Бинго!
Попих и последната страница от ръкописа и се отпуснах назад, изнемощял. Макар че се бях потил неимоверно над този епохален труд, след последното изчитане доволство се разля по целия ми организъм и тъкмо се колебаех дали да не добавя най-отдолу още един абзац, когато на вратата се почука и в стаята се появи Джийвс.
— Госпожа Травърс на телефона, сър.
— О? — разсеяно попитах аз.
— Да, сър. Тя ви поздравява и би искала да знае докъде сте стигнали с материала, който пишете за нея.
— Джийвс, редно ли е да спомена нещо за мъжкото бельо в статия, предназначена за женски вестник?
— Не, сър.
— Тогава й кажи, че съм готов.
— Много добре, сър.
— А сетне, Джийвс, се върни тук. Искам да хвърлиш едно око и да одобриш произведението.
Леля Далия, която е притежателка на женския вестник „Будоарът на милейди“, неотдавна ме сгащи в едно кюше, от което нямаше мърдане, опря дулото на револвера в слепоочието ми и изтръгна от мен обещание да напиша няколко авторитетни реда за страницата „Съпрузи и братя“ на тема „Какво носи добре облеченият мъж“. Аз нямам нищо против да насърчавам достойните лели, тъй като в колекцията ми има къде-къде по-незаслужили от нея, та затова приех. Но си признавам без бой, че ако имах и най-бегла представа на какво се подлагам, дори синовната ми преданост не би ми попречила да я изритам от дома си. Сега вече знам защо всички писатели имат вид на престояла котешка плячка.
— Джийвс — рекох, когато той се върна, — ти случайно да следиш редовно вестник „Будоарът на милейди“?
— Не, сър. Не съм запознат с това периодично издание.
— В такъв случай другата седмица се изръси с шест пенса, защото ще публикуват интересен материал. Устър на тема добре облечения мъж.
— Нима, сър?
— Да, Джийвс. Вложих душата си в това малко бижу. Има и няколко реда, посветени на чорапите, които много ще ти допаднат.
Той взе ръкописа, зачете го внимателно и се заусмихва кротко, одобрително.
— Пасажът, засягащ чорапите, е поднесен твърде вещо, сър.
— Така ли смяташ?
— Да, сър.
Той продължи да чете под моето зорко око и — точно както очаквах — светлината помръкна в погледа му. Стегнах се в очакване на неприятната сцена.
— Да не си стигнал до копринените ризи във вечерното облекло?
— Да, сър — глухо и хладно изрече той, сякаш близък приятел го е ухапал по крака. — И ако ми простите забележката…
— Не одобряваш ли написаното?
— Не, сър. Не го одобрявам. Меки копринени ризи не се носят към официално вечерно облекло.
— Джийвс — произнесох аз твърдо и впих храбър поглед в зеницата му, — в такъв случай е крайно време да се носят. Тук е моментът да добавя, че вече съм поръчал една дузина от „Пийбоди и Симз“ и опитите ти да ме затриеш с поглед са обречени на провал — аз съм непоклатим.
— Ако ми позволите…
— Не, Джийвс — вдигнах аз ръка. — Споровете са излишни. Никой не уважава повече от мен вижданията ти относно чорапите и връзките, та дори и гамашите. Но стигне ли се до официалните ризи, ти направо издишаш. Липсва ти фантазия. Схващанията ти са предубедени и реакционни. В подкрепа на казаното ще изтъкна, че докато бях в Льо Туке, една нощ в казиното нахълта Уелският принц по мека риза.
— Негово кралско височество, сър, може да си позволи известна свобода, докато във вашия случай…
— Не, Джийвс. Безполезно е. Когато ние Устърови сме непоклатими, ние сме… непоклатими с други думи.
— Много добре, сър.
Видях, че е наскърбен, а и цялата схватка бе крайно болезнена, но един мъж не бива да се поддава и трябва да отстоява принципите си докрай. Целият въпрос се свежда до следното: аз крепостен мужик ли съм или какво? След като се наложих, промених темата:
— Точка по въпроса. Сега да те попитам следното. Познаваш ли домашни прислужници?
— Домашни прислужници, сър?
— Хайде, Джийвс, не може да не знаеш какво имам предвид.
— Нима се нуждаете от прислужница, сър?
— Аз не. Господин Литъл се нуждае. Срещнах го преди два дни и той ми каза, че госпожа Литъл обещава злато и скъпоценни камъни на онзи, който й намери прислужница с нежно отношение към сервизите. Сегашната се изживявала като тайфун сред произведенията на изкуството. Така че, ако познаваш някоя…
— Познавам не една, сър. Някои отблизо, други са просто добри познати.
— Тогава се разтърси. А сега шапката, бастунчето и всичко останало. Трябва да връча статията на редакторката.
Редакцията на „Будоарът на милейди“ се намира в една от малките улички около Ковънт Гардън1 и тъкмо се бях добрал до вратата, след като газих до колене в старо зеле и гнили домати, когато отвътре изхвърча не друг, а самата госпожа Литъл. Тя ме поздрави сърдечно като стар приятел на семейството, макар че от доста време не се бях мяркал в дома им.
1
Главният лондонски пазар за зеленчуци, плодове и цветя, съществувал от 1661 до 1974 г., когато бил преместен. Едноименната кралска опера се намира съвсем наблизо. — Б. пр.