— Какво правиш в тази част награда, Бърти? Не съм допускала, че дръзваш да се отклониш на изток от Лестър Скуеър2.
— Дойдох да си предам статията, поръчана от леля Далия. Тя е редакторка на един вестник, който се помещава на горния етаж — „Будоарът на милейди“.
— Какво съвпадение! Аз току-що обещах да й напиша нещо.
— Недей — загрижено я посъветвах аз. — Нямаш представа какъв къртовски труд е… Колкото и да си свикнала.
Младият Бинго Литъл, ако си спомняте, се ожени за именитата писателка Роузи М. Банкс, авторка на едни от най-четените романчета на пазара. За нея някаква си там статия нищо чудно да беше фасулска работа.
— Едва ли ще се затрудня особено — потвърди тя. — Леля ти ми подсказа възхитителна тема.
— Чудесно. Между другото, говорих с Джийвс за прислужница. Той ги познава всички до една.
— Много ти благодаря. Утре вечер зает ли си?
— Ни най-малко.
— Тогава ела у нас на вечеря. Леля ти също е канена и се надява да домъкне и чичо ти.
— С удоволствие ще дойда.
Казах го най-искрено. Домакинството на семейство Литъл може да не го бива откъм прислужници, но откъм готвачи го дава без грешка. Госпожата на Бинго беше успяла неизвестно откъде и как да изрови един французин, който направо нямаше равен на себе си. Дъртият Бинго сложи пет кила, откак въпросният Анатол пое грижата за менюто му.
— Значи в осем.
— Дадено. Благодаря за поканата.
И тя заприпка по улицата, а аз се качих да връча ръкописа, както се изразяваме ние литераторите. Леля Далия беше затънала до фуркетите в хартии и бумаги от всякакво естество.
Като цяло не си падам особено по моите роднини, но леля Далия е приятно изключение. Тя се омъжи за родния ми чичо Томас, който — между нас казано, си е надут пуяк, в годината, когато Блуботъл спечели надбягванията в Кеймбриджшир. Още не бяха излезли от църквата, когато си казах: „Тази жена е прекалено добра за дъртия“. Леля Далия е едра и жизнерадостна душа, а естественото й поприще е ловният простор. Прекарала е по-голямата част от живота си на кон, но тъй като чичо Том категорично отказва да живее в провинцията, тя посвети цялата си немалка енергия на своето вестниче.
Когато влязох, леля изплува на повърхността и ме замери радостно с първата попаднала книга.
— Здрасти, Бърти. Да не би да си свършил статията?
— До последната запетая.
— Браво, момчето ми. Сигурно не се чете.
— Напротив, изпълнена е с напрежение, та чак не можеш да се откъснеш от нея. Най-съществената й част дори получи одобрението на Джийвс. Пасажът с меките копринени ризи малко го наскърби, но от мен да знаеш, лельо, те са последният крясък и тепърва ще ги срещаш по премиери и други мероприятия, посещавани от Обществото.
— Твоят Джийвс — заговори тя, докато захвърляше статията в едно чекмедже, — вече издиша и можеш спокойно да ме цитираш.
— Чак пък толкова — възпротивих се аз. — Може да не го бива на тема ризи, но…
— Нямам това предвид. Преди цяла седмица го помолих да ми намери готвач, а той още нищо не е направил.
— Господи! Та Джийвс да не е бюро за наемане на домашна прислуга? Госпожа Литъл иска от него прислужница. Срещнах я навън. Каза, че пишела нещо за теб.
— Да, слава богу. Разчитам на нея, за да пораздуя тиража. Лично аз не съм в състояние да чета творенията й, но жените много си падат по тях. Името й на първа страница означава много.
— Вестникът да не е закъсал?
— Не е зле, но имам нужда от по-голям тираж. Успявам да внуша това на Том, когато няма киселини, но точно сега нещастникът е обзет от всемирен песимизъм, дължащ се изцяло на подпалвачката, която нарича себе си готвачка. Още една нейна вечеря и Том съвсем ще откаже да плаща сметките на печатарите.
— Не думай!
— Ще думам и още как! Снощното й ris de veau a la financiere стана повод за апокалиптични размисли от негова страна и той половин час ми надува главата, че не се трепел да изкарва насъщния, за да имам аз какво да ръся на вятъра.
Добре я разбирах и много ми домъчня за милата леля Далия. Чичо ми забогатя неприлично в колониите, но в процеса на натрупването на първоначалния капитал си повреди храносмилането. Всеки път, когато вечерям у тях, той чурулика като синигер по време на рибата, но преди още да поднесат сиренето, започва да ме гледа накриво и да грачи като недоскубана гарга.
Как му беше името на онзи, дето ме караха да го чета в Оксфорд? Шрип… Шап… Шопенхауер. Мрачен, злонамерен тип. На фона на чичо Том обаче, когато са му кипнали стомашните сокове, Шопенхауер е направо момина сълза. От гледна точка на леля Далия най-неприятното в тези случаи е, че той започва да си въобразява, че е на ръба на финансовия крах, и неизменно решава да сложи началото на строг режим на икономии.
2
Площад в центъра на Лондон, около който са разположени много кина, театри и ресторанти. — Б. пр.