— Да, ама…
— И си известен с това, че никога не изоставяш приятеля си в беда.
— Да, ама чакай…
— Ще се притечеш на помощ. Нямаш избор. Като че ли — додаде той с презрителен смях — някога съм се съмнявал в това. Ти никога не би изоставил стар съученик в калта. Не и ти! Не и Бърти Устър! Не, не! Не ме убеждавай!
— Чакай малко. Какво си намислил?
Бинго взе да масажира успокоително рамото ми.
— Намислил съм нещо по твоята част, Бърти, стари приятелю. Нещо, за което просто си роден. Нещо, което за теб е нищо. Освен това не е като да не си го вършил вече — ти сам си ми разправял как си задигнал спомените на чичо си от Ийзби. Изведнъж си спомних разказа ти и тогава ми хрумна. Това е…
— Ей! Чакай!
— Значи решено, Бърти. Няма какво да се притесняваш. Ни най-малко. Сега вече виждам колко сбъркахме, като тръгнахме да действаме по глупавия заобиколен и излишно усложнен начин, подсказан от Джийвс. Къде-къде е за предпочитане да се втурнеш смело напред, без финтове и заврънгалки. И така…
— Да, ама чакай…
— И така, днес ще заведа Роузи на следобедно представление. Ще оставя прозореца на кабинета й отворен и щом се отдалечим, ти ще се покатериш, ще задигнеш восъчния цилиндър и ще изчезнеш с него. Толкова е просто, че чак ми е неудобно от теб.
— Една секунда…
— Знам какво ще кажеш — вдигна Бинго ръка. — Къде ще намериш цилиндъра. Ето какво те гложди, знам. И за това съм помислил. Няма начин дори ти да сбъркаш. Цилиндърът ще бъде оставен в най-горното ляво чекмедже на бюрото, а самото чекмедже ще бъде отключено, защото стенографката на Роузи трябва да мине към четири часа да препише статията на машина.
— Виж какво, Бинго. Много ми е мъчно за теб и прочие, но всичко си има граница и в моя случай тя е кражбата с взлом.
— Ама чакай сега, карам те само да повториш подвига си.
— Нищо подобно. Тогава аз живеех в Ийзби и ставаше дума за елементарно действие — забърсване на един пакет от масата в антрето. Не ми се налагаше да промъквам в къщата като среднощен бандит. Много съжалявам, но категорично отказвам да проникна в проклетия ти дом под какъвто и да е предлог.
Той се опули насреща ми, изумен и наскърбен.
— Това гласът на Бърти Устър ли е? — попита тихо.
— Да!
— Ама Бърти — нежно продължи той. — Нали се разбрахме, че сме съученици.
— Не ме интересува.
— Ходехме заедно на училище, Бърти. В доброто старо училище.
— Не ми пука. За нищо на света…
— Бърти!
— Няма да…
— Бърти!
— Не!
— Бърти!
— Добре де, добре.
— Ето това — потупа Ме Бинго по рамото — беше най-сетне гласът на Бъртрам Устър!
Не знам дали сте се замисляли над въпроса, но за средния англичанин репортажите във вестниците за кражбите с взлом би трябвало да звучат крайно успокоително, ако въпросният англичанин е привърженик на идеята за Велика Британия и нейния неувяхващ просперитет. Мисълта ми е, че нищо лошо не може да се случи на страна, чиито жители масово са се отдали на взломяване на чужди жилища, защото от мен да знаете — тази работа изисква чугунени нерви. Поне половин час крачих напред-назад пред Винтовата къща, преди да се престраша да се шмугна през портата и да се промъкна покрай стената, където е кабинетът. Други десет мъчителни минути прекарах свит на топка под прозореца, наострил уши да чуя полицейска свирка.
Все пак успях да се стегна и да задвижа парализираните крайници. Кабинетът беше на партерния етаж, прозорецът — просторен и удобен и — най-важното — зейнал широко и гостоприемно. Успях със сетни усилия да закрепя едно коляно на ръба, да се отблъсна рязко, което лиши глезена ми от парче кожа, и да се приземя ловко вътре в стаята.
Там замръзнах на място и се ослушах. Всичко беше наред. Бях сам-самин на този свят.
Бях толкова сам, че атмосферата около мен се нажежи зловещо. Чели сте за подобни изживявания. Часовникът върху камината тиктакаше по един такъв бавен и неприятен начин. Портретът над часовника се звереше насреща ми с погнуса и подозрение. Беше портрет на нечий дядо. Дали на Роузи или на Бинго нямах представа, но че беше дядо не се съмнявах. Ако не и прадядо. Едър, дебел, червендалест дядка с висока яка, която явно протриваше врата му, защото го бе изпънал и ме гледаше някак накриво, сякаш аз съм го накарал да надене тая проклетия.
Е, поне от бюрото ме делеше само една крачка и нищо друго, ако не броим кафявото чердже, така че мобилизирах прословутото Устърово мъжество й като се мъчех да страня от погледа на дядото, поех храбро напред. Ала не бях направил и крачка, когато единият край на черджето се отдели от останалата му част, кихна и седна.