За да се справи човек с подобна ситуация, той трябва да е от онези силни, тихи, флегматични юнаци, прославили Англия по света и завоювали същия този свят за същата тая Англия. Такъв мъж по всяка вероятност ще погледне накриво килимчето, ще си каже „А, пекинезче и то породисто“ и ще влезе в добродушен контакт с псето с оглед да спечели неговото благоразположение и морална подкрепа. Аз обаче явно принадлежа към невротизираното младо поколение, за което толкова се пише напоследък по вестниците, защото много бързо стана ясно, че не съм силен и не съм флегматичен. Това как да е. Оказа се обаче, че не съм и тих. Под напора на внезапните силни чувства аз нададох пронизителен вопъл и подскочих чевръсто в северозападно направление. Миг по-късно избухна бомба.
За какво й е, питам ви аз, на една писателка да държи в кабинета си малка масичка, отрупана с ваза, две рамкирани фотографии, чинийка, кутия от китайско лаково дърво и бурканче със сушени цветя? Не знам за какво й е, но Винтовата Роузи явно много държеше на нея. Което не ми попречи да я уцеля ловко с дясното си бедро и да я прекатуря странично. Светът рухна във водопад от натрошени стъкла и порцелан. Преди години се укривах в Америка от леля Агата, която ме беше погнала със секирата, та тогава посетих Ниагара и чух шума на водопада. Че беше шум, беше, но не чак такъв. На всичкото отгоре и кучето се разлая.
За куче беше дребно. Съдейки по размерите му, човек би очаквал от него пискливо тънко квичене. Нищо подобно. То лаеше като свиреп вълкодав, облегнало се на стената с изцъклени очи. От време на време отмяташе назад глава и с изражение на непоносима мъка се впускаше в нова серия невъобразим лай.
Познавам грозното лице на провала. Мъчно ми беше за Бинго и съжалявах, задето го подвеждах, но моментът плачеше за друг театър на военните действия — кой да е, само не тази стая. Така че с лъвски скок се озовах на перваза на вече до болка добре познатия прозорец и се проврях през него.
А долу на пътеката, сякаш им бях определил среща, ме очакваха полицай и камериерка.
Миг, изпълнен с много интересно напрежение.
— О… а… ето ви и вас — чух аз познат глас и с почуда установих, че е на Бъртрам Устър.
Настъпи натежала от размисли пауза.
— Нали ви казах, че чух нещо — обади се камериерката. Полицаят не откъсваше от мен тежък и лепкав поглед.
— Кво става тук? — попита. Усмихнах се благо и свято.
— Малко е трудничко за обяснение.
— Така е — потвърди блюстителят на закона.
— Аз само… такова… наминах да се обадя. Стар приятел на семейството и прочие. Сам разбирате.
— Как влязохте?
— През прозореца. Като приятел на семейството, нали разбирате… избягваме някои досадни формалности.
— Стар приятел на семейството, казвате?
— Много. Много, много стар. Аз съм много, много стар приятел на семейството.
— За пръв път го виждам — каза камериерката.
Погледнах момичето с нескрито отвращение. Как изобщо е съумяла да събуди любовни чувства у някого, пък бил той и готвач-французин, акълът не ми го побираше. Не казвам, че беше грозна. Никак дори. При по-благоприятни обстоятелства бих я нарекъл миловидна. Никога обаче не бях виждал по-отблъскващо, лишено от обаяние същество. Човек просто го сърбяха ръцете да ги протегне, да обхване врата й и да започне да стиска.
— Така е — казах. — За пръв път ме виждаш. Това обаче не ми пречи да бъда стар приятел на семейството.
— Защо не позвънихте на входната врата?
— За да не те безпокоя.
— Никак дори не ме безпокои отварянето на вратата, още повече че за това ми плащат — добродетелно заяви камериерката. — За пръв път го виждам — додаде тя, без някой да я пита. Отвратително момиче.
— Вижте! — казах аз, споходен от вдъхновение. — Гробокопачът ме познава.
— Какъв гробокопач?
— Онзи, дето ни сервираше на масата, когато вечерях тук онзи ден.
— Правилно ли ви разбрах, че когато сте вечеряли тук на шестнайсето число този месец, храната ви е била поднесена от гробар?
— Разбира се, че не — възрази момичето.
— Ами на такъв ми… Божичко, не! Сега се сетих. Това бил зарзаватчията.
— Правилно ли ви разбрах — започна наново онова надуто магаре полицаят, — че на шестнайсето число този месец зарзаватчията…
— Което си е вярно, вярно е — прекъсна го камериерката. Беше озадачена и разочарована като пума, на която й отмъкват плячката. После засия. — Обаче този като нищо може да е подочул из квартала, ако е разпитвал.
Не момиче, а отрова.
— Как ви е името? — попита полицаят.