— Бих казал, сър, че това е повече от вероятно.
Аз бързо свалих крака от полицата.
— Джийвс, какво ме съветваш?
— Бих ви препоръчал, сър, да смените обстановката.
— Да го духна?
— Да, сър. Бих си позволил да ви посъветвам да промените мнението си и да се присъедините към господин Джордж Травърс в Харъгит.
— Джийвс!
— Там поне ще бъдете извън всякаква опасност, сър.
— Може и да си прав — замислено казах аз. — Да, вероятно си прав. Какво е разстоянието от Лондон до Харъгит?
— Двеста и шест мили, сър.
— Достатъчно. А има ли влак днес следобед?
— Да, сър. Ще успеете да го хванете.
— Дадено тогава. Хвърли най-необходимото в една чанта.
— Вече съм опаковал багажа ви, сър.
— Ха! — рекох аз.
Никога няма да проумея как става така, че Джийвс винаги е прав.
На гарата се опита да ме поободри с уверението, че в Харъгит много ще ми хареса, и взе, че се оказа прав! Не бях взел предвид обстоятелството, че там ще се озова сред народ, който се лекува, докато аз самият няма какво да лекувам. Ако знаете само какво уютно успокояващо чувство на самодоволство изпитва човек в такива случаи.
Вземете например чичо Джордж. След като го прегледа, лекарят му нареди да стои настрана от всякакъв алкохол, да се явява всяка сутрин в безбожни зори — точно в осем и половина, в Кралската водна зала и да поглъща дванайсет унции солена топла минерална вода, богата на сяра и магнезий. Така както ви го казвам не е кой знае какво, но по същество вкусът е на престояли на слънце миналогодишни яйца, разбити в затоплена морска вода. Затова мисълта, че чичо Джордж, който ме бе тормозил жестоко в детските ми години, е принуден да скача от леглото в осем и половина, за да поглъща гореописаното неназоваемо, ме изпълваше всяка заран с кротко доволство и признателност.
В четири часа следобед трябваше да повтори процедурата, а щом слънцето залезеше, сядахме да вечеряме двамата и аз се отпусках назад в удобния стол, сръбвах си отлежало френско винце и слушах подробните му описания за вкуса на лековитата вода. Това е идеалът ми за живот в много отношения.
Често успявах да вместя чичо в дневния си ред и да го придружа до Кралската зала за следобедната доза, защото ние Устърови за нищо на света няма да пропуснем такъв разкошен повод за смях и веселие. Докато се наслаждавах един ден на изпълнението на чичо, някой произнесе името ми и кого да видя — леля Далия!
— Здрасти! — казах. — Какво правиш тук?
— Пристигнахме вчера с Том.
— И Том ли е на лечение? — попита чичо Джордж и надзърна с надежда над чашата си.
— Да.
— А ти?
— И аз.
— Ах! — въздъхна чичо Джордж щастливо, преглътна последната капка и тъй като лекарят предписваше веднага след това енергична разходка, забързано ни изостави.
— Не допусках, лельо, че ще успееш да се измъкнеш от вестника. Чувай — осени ме внезапно приятна мисъл, — да не е фалирал?
— Да е фалирал? Откъде накъде? Една приятелка го надзирава, докато съм тук. Сега „Будоарът“ тъкмо стъпи на твърда почва. Том ми даде две хилядарки и каза, че само да поискам, щял да отпусне и повече. Затова успях да закупя серийните права на „Откровени спомени за един дълъг живот“ на лейди Баблъкхайт. Ако знаеш какво представляват, Бърти! Сто на сто ще удвоят тиража и ще хвърлят в истерия половината лондонско Общество.
— О! — казах аз. — Значи при теб всичко е по мед и масло. Щом като си успяла освен статията на госпожа Литъл да закупиш и „Откровените спомени“…
— Да не чувам да споменаваш името на тази жена!
— Че нали бяхте в отлични отношения!
— Вече не сме. Можеш ли да си представиш, че тя отказа категорично да ми предостави статията, която лично аз й поръчах…
— Какво!
— … само заради някаква си дребнава обида! Какво съм виновна аз, че готвачът й я напусна, за да постъпи при мен?
Нещо взе да ми се губи.
— Анатол я напусна? Ами камериерката?
— Я се стегни, Бърти! Дрънкаш глупости. Какво се опитваш да кажеш?
— Ами, доколкото разбрах…
— Разбрал! Ти все нищо не си разбрал! — остави тя празната чаша. — Край, свърши — въздъхна с облекчение. — Слава Богу, че имам време на понаблюдавам няколко минути как Том пие своята доза. Това е единствената гледка, която ми дава сили да понеса този вкус. Горкичкият, ако знаеш как страда и преглъща като задавен щраус! Но аз го насърчавам отстрани, като му говоря, че само това е начинът да се приведе във форма за готвенето на Анатол. А то, Бърти, е нещо, за което си заслужава да потренираме. Този човек е ненадминат майстор, истински художник. Понякога я разбирам госпожа Литъл, разбирам защо вдигна такава пушилка. Но все пак не е редно да се смесват бизнес и лични отношения. Няма право да ми отказва статията заради някакви си лични разногласия. Добре поне, че не може да я даде другаде, защото идеята беше моя и имам свидетели, които ще го потвърдят. Опита ли се да я пробута в друг вестник, веднага я давам под съд! Къде е Том? Отдавна трябваше да е тук и да се налива с тези фекални води…