Знаеше, че е в капан и че не може вечно да продължава така, разчитайки на късмета си. В следващите няколко минути трябваше да измисли нещо.
Ричард Дейниъл сви в някаква странична уличка, без да е наясно още какво смята да прави. Беше сигурен обаче, че трябва да направи нещо, когато някъде високо чу далечния грохот. Той бързо погледна нагоре и видя аленото зарево на бълващите огън ракети, просветващи през облаците.
Извърна се и отчаян хукна обратно към космодрома. Стигна точно, когато корабът докосна площадката за приземяване. Ричард Дейниъл видя, че корабът беше стар. Нямаше блясък, беше с тъпа муцуна, доста тромав и с вид на бито куче.
Пълен боклук, каза си Ричард Дейниъл, кацащ тук и там и разнасящ всякакви товари. Навярно от време на време взимаше и по някой пътник, отправил се към някоя планета на края на света, където нямаха дори редовен космодром.
Той почака докато отворят товарното летище. Рампата се понесе устремно по пистата, предвождаща екипа от товарачи, влачещи тежко крака към кораба. Ричард Дейниъл знаеше, че трябва да действа уверено — все едно че имаше пълното право да влезе в кораба и сякаш отлично знаеше какво прави. Ако някой му подвикнеше, той просто трябваше да се преструва, че не е чул и да продължи.
Ричард Дейниъл се изкачи бързо по рампата като едва се сдържаше да не хукне. Вмъкна се през нагънатата като акордеон, гумена завеса, която служеше за контрол на атмосферните влияния. Стъпките му кънтяха по металното покритие на трюма, докато най-сетне стигна до някакъв тесен коридор, тръгна по него и достигна горната товарна платформа.
В дъното на коридора той спря и застана неподвижен, ослушвайки се напрегнато. Някъде над него се захлопна метална врата. Чуха се стъпки по платформата точно над него. Беше или домакинът, или първият помощник, или може би самият капитан, казваше се Ричард Дейниъл. Сигурно този някой идваше да наглежда разтоварването.
Ричард Дейниъл тихо се отдръпна и намери място, където да клекне и да се скрие.
Над главата си чуваше как товарачите работят, подхвърляйки си реплики. После се чу скърцането на щайгите и тъпите удари от балите и кутиите, които извличаха и тръсваха върху рампата.
Минаха часове (или поне така му се стори), откакто се бе сврял там. Сетне той чу как товарачите смъкнаха нещо от платформата над главата му. Ричард Дейниъл каза нещо като молитва с надеждата, че те няма да дойдат на неговата площадка. Надяваше се също, че никой няма да се сети за него, а ако се сетеше, дано си помислеше, че той е излязъл вече.
Най-после стъпките утихнаха, след което се разнесе тракането на рампата докато се връщаше обратно и трясъкът от затварянето на портала.
Минутите се точеха едва-едва. Ричард Дейниъл чакаше. Чу се ревът на моторите. Ушите му писнаха. След миг корабът бе разтърсен от мощни вибрации, които го повдигнаха и откъснаха от планетата.
След това настъпи тишина и той разбра, че корабът е напуснал атмосферата и се е отправил на път.
Разбра също, че е успял.
Защото сега той не беше укриващ се беглец, не беше Ричард Дейниъл, който бяга от Земята. Той бе избегнал всички клопки, които Човекът му бе поставил, бе заличил следите си и отново беше на път.
Обаче дълбоко в себе си усещаше тревога, защото всичко бе минало прекалено гладко, по-гладко, отколкото можеше да се предположи.
Опита се да се анализира, опита се ясно да види нещата и да си направи оценка такъв, какъвто беше сега.
Ричард Дейниъл притежаваше такива способности сега, каквито Човекът никога не бе имал или развивал или постигнал, каквото и да означаваше това. Той бе в известен смисъл една стъпка напред не само по отношение на другите роботи, но и по отношение на Човека. Имаше нещо, или поне началото на нещо, което хората бяха търсили и изследвали, което се бяха опитали да достигнат векове наред, ала без успех.
Величава, но смразяваща кръвта мисъл! Нима в крайна сметка това велико наследство бе предназначено за роботите?! Нима роботите щяха да добият тази свръхмощ, която Човекът толкова дълго бе търсил?! И щеше ли Човекът по силата на обстоятелствата да се задоволи само с материалното и чисто научното? Беше ли той, Ричард Дейниъл, първият в безкрайната поредица от такива роботи? Или може би всичко това се дължеше на простия факт, че той единствен се бе изложил на влиянието на хиперпространството? Можеше ли всеки да придобие такава способност, ако изцяло се оставеше на суровите загадки на дивата вселена, неограничена от времето? Можеше ли и Човекът да придобие това, или дори повече, ако се изложеше на всички произволия на нереалното?