Ричард Дейниъл се сгуши в ъгъла си с тези тревожни мисли и разсъждения и затърси отговор в своето съзнание. Обаче отговор нямаше.
Умът му се пресегна навън, почти неволно, и изведнъж в съзнанието му се появи диаграма, сякаш част от хелиографско копие. Към него постепенно се прибавяха все нови и нови участъци, докато накрая бе завършено — това бе диаграма на целия кораб, с който той пътуваше, сякаш разгърната пред очите му.
Постепенно, без да бърза Ричард Дейниъл огледа диаграмата, която бе в ума му и откри някои дребни неща — една тръба, която се бе разхлабила и той я затегна, някаква електронна верига се разпадаше и на моменти отказваше — той я подсили, излъска я и я направи като нова. Помпата едва забележимо пропускаше, но Ричард Дейниъл я оправи.
Стотици часове по-късно един от екипажа го откри и го предаде на капитана.
Капитанът го изгледа страховито.
— Кой си ти? — попита той.
— Беглец — отвърна Ричард Дейниъл.
— Името ти — рече капитанът, изваждайки лист и молив, — планетата и името на твоя собственик.
— Отказвам да отговарям — каза грубо Ричард Дейниъл, разбирайки, че не постъпва правилно — не беше редно един робот да откаже изпълнението на пряка команда от страна на човек.
Но капитанът сякаш нямаше нищо против. Той остави молива и хитро поглади черната си брада.
— В такъв случай — рече той, — аз не виждам как бих могъл насила да измъкна тази информация от тебе, макар че има и такива, които биха се опитали. Имаш голям късмет, че си се скрил в кораба на най-добродушния капитан.
Изобщо не изглеждаше добродушен, обаче изглеждаше лукав.
Ричард Дейниъл стоеше там безмълвен.
— Разбира се — поде отново капитанът, — някъде върху тялото ти има сериен номер и още един върху мозъка ти, но предполагам, че ти би се съпротивлявал, ако решим да се доберем до тях.
— Боя се, че сте прав.
— В такъв случай — рече капитанът, — изобщо не смятам да се занимавам с това.
Ричард Дейниъл все още мълчеше, защото разбираше, че не е нужно да говори. Този способен капитан бе измисли всичко и трябваше просто да го остави да действа.
— От дълго време — продължи капитанът, — екипажът ми и аз си мечтаем за робот, но като че ли все не можехме да се сдобием с такъв. Първо роботите са скъпи, а нашите заплати не са големи.
Той въздъхна, стана от стола си и огледа Ричард Дейниъл от глава до пети.
— Превъзходен образец — рече капитанът. — Добре дошъл на борда! Ще видиш, че ще ти харесаме.
— Сигурен съм в това — отвърна Ричард Дейниъл. — Благодаря ви за любезността.
— А сега — рече капитанът, — трябва да отидеш на мостика и да докладваш на мистър Дънкан. Ще му се обадя да му кажа, че ще отидеш при него. Той ще ти намери някоя лесна и приятна работа.
Ричард Дейниъл не помръдна, нито пък се завтече, както би било редно, защото внезапно капитанът се превърна в сложна диаграма. Не беше като тази на кораба или на роботите. Бе съставена от странни символи, някои от които, според Ричард Дейниъл, бяха чисто химически, а други не бяха.
— Ти чуваш ли?! — скастри го капитанът. — Мърдай!
— Да, сър — отвърна Ричард Дейниъл, отпъждайки с усилие диаграмата и превръщайки я отново в капитан от плът и кръв.
Ричард Дейниъл откри първия помощник на мостика. Той бе млад човек с конско изражение на лицето, мрачен и зле прикриващ жестокия си нрав. От другата страна на малката маса, отпуснат на един стол седеше друг член на екипажа — ужасно, тъпоумно създание.
Тъпоумният се изкикоти и рече:
— Брей, я вих, Дънкан! Първият член от екипажа на „Ремблър“, който не е човек.
Дънкан не му обърна внимание, а се обърна към Ричард Дейниъл.
— Предполагам, че ти си старателен, амбициозен и ще искаш да се сработиш с нас.
— О, да — отвърна Ричард Дейниъл и се изненада от новото си усещане — в него се надигаше… смях!
— Добре тогава — рече Дънкан, — иди в машинното. Там има работа за тебе. Когато свършиш в машинното, ще ти намеря нещо друго.
— Да, сър — отвърна Ричард Дейниъл и направи кръгом.
— Един момент — възпря го първият помощник. — Трябва да те представя на нашия корабен лекар, д-р Ейбръм Уелс. Можеш да бъдеш истински благодарен, че няма да се нуждаеш от услугите му.
— Добър ден, докторе — каза почтително Ричард Дейниъл.
— Приветствам те на борда — рече лекарят и измъкна от джоба си бутилка. — Ти едва ли ще пийнеш с мене. Обаче аз ще пия за твое здраве.
Ричард Дейниъл се обърна и излезе. Слезе в машинното отделение и там го накараха да чисти и лъска, да върши съвсем обща работа. Имаше нужда, защото бе мръсно. Очевидно не бе почиствано с години и бе толкова мръсно, колкото можеше да стане едно машинно отделение. А това означаваше — ужасно мръсно. След машинното, той отиде и на други места, които трябваше да се почистят и излъскат и Ричард Дейниъл прекара дълги часове в чистене, лъскане и боядисване на кораба. Работата бе от най-грубите, но той нямаше нищо против. Така имаше време за размисъл, време да може да се начуди, да събере мислите си, да опознае сам себе си и да планира напред.