„Защо“, питаше се той, „ме се струва погрешно и някак богохулствено да съобщя на всички за тези мои способности?“ Защо не бе казал на тези от кораба, че не друг, а той бе излекувал готвача и не бе споменал за всички други свои мънички умения, с които поддържаше кораба в пълна изправност, чистота и ред?
Дали затова, че той не се нуждаеше от уважение и признание така силно, както се нуждаеше човекът? Нима славата не играеше съществена роля в живота на един робот? Или може би беше заради това, че той така изцяло презираше хората на кораба, та изобщо не ценеше тяхното уважение?
Ами презрението му… не идеше ли то от факта, че тези хора бяха по-добри от онези, които бе познавал? Или може би ги презираше, защото сега бе по-велик от всяко човешко същество? Щеше ли да може да погледне на някое друго човешко същество така, както бе гледал на хората от рода Барингтън?
Ричард Дейниъл имаше усещането, че ако всичките му подозрения се окажеха верни, то той щеше да се чувства по-зле от преди. Съвсем изведнъж цялата вселена бе станала негов дом, а за сега той не се бе споразумял нито с нея, нито със себе си.
Споразумението щеше да дойде по-късно. Трябваше само да не избързва и да си изработи план, а после неговото име щеше да се носи от уста на уста, дори след като мозъкът му се разкапеше от ръжда. Защото той щеше да бъде освободителят, месията на роботите. Той бе призван да ги изведе от пустотата.
— Ей ти! — изкрещя някой.
Ричард Дейниъл се обърна и видя капитана.
— За какъв се мислиш, та минаваш покрай мене така, сякаш не ме забелязваш?! — рече злобно капитанът.
— Извинете — отвърна Ричард Дейниъл.
— Вириш нос пред мене, а?! — изрева яростно капитанът.
— Бях се замислил — отвърна Ричард Дейниъл.
— Ще ти дам тогава нещо, за което да мислиш! — изкрещя капитанът. — Такава работа те чака, та чак задникът ти ще се изтърка! Ще видиш ти как трябва да се отнасят към мене такива като тебе!
— Както желаете — каза Ричард Дейниъл.
Защото нямаше никакво значение. Беше му все едно какво вършеше или мислеше капитанът. Само се чудеше защо зачитането, дори от един робот, означаваше толкова много за едно човешко същество, каквото бе капитанът. Защо ли трябваше така настървено да пази мястото си?
— След двадесет часа — рече капитанът, — кацаме на следващия космодром.
— Зная — отвърна Ричард Дейниъл. — Спящата дупка на Аркадия.
— Добре тогава — рече капитанът, — щом като знаеш толкова много, след долу в трюма и подготви товара за сваляне. Толкова се бавим по тия скапани летища. С часове товарим и разтоварваме. Приготви се.
— Да, сър — рече Ричард Дейниъл, обърна се и тръгна към трюма.
Питаше се дали все пак е робот… или пък беше нещо друго? Можеше ли машината да се развива, чудеше се Ричард Дейниъл, така както се развиваше Човекът? А ако машината се развиваше, какво щеше да последва? Не и Човек, естествено, защото това не бе възможно, но машина ли беше?
Той извади товарът, предназначен за Спящата Дупка. Не беше голям. Всъщност беше толкова малък, че никой от редовните товарни кораби не би се заел с доставката му, а би го захвърлил още на първата спирка за някоя скапана бричка като „Ремблър“ да го закара, където трябва.
Когато стигнаха Аркадия, Ричард Дейниъл изчака докато грохотът от моторите утихна и корабът спря напълно неподвижен. тогава натисна лоста, с който се отваряше трюма и избута навън рампата.
Като отвори трюма, той надникна навън и видя синьо небе и зелени дървеса, а някъде далече от някакъв комин се виеше пушек и се издигаше право към небето.
Ричард Дейниъл пристъпи напред, докато застана върху рампата. Там долу пред него се бе сгушило малкото селце Спящата дупка, разположено до една река, по протежението на която и от двете страни се разстилаше гора, стигаща чак до хоризонта, където се виждаха стръмни и нагънати хълмове. Около селото се простираха поля, жълтеещи от узрялата пшеница, а пред една от колибите Ричард Дейниъл забеляза куче, което дремеше, греейки се на слънце.
По рампата се изкачваше човек, а имаше и други хора, идващи от селото.
— Имате товар за нас ли? — попита човекът.
— Малка доставка — отвърна Ричард Дейниъл. — А вие ще ни дадете ли нещо за превозване?
Човекът имаше набраздено и загрубяло от слънцето лице, не се бе подстригвал от доста време, а от няколко дни не се бе и бръснал. Дрехите му бяха груби и с петна от пот, ръцете му — силни, ала несръчни. Не бяха свикнали на тежък труд.
— Не е много — отвърна мъжът, — но ще трябва да почакате, докато го донесем. Никой не ни предупреди, че идвате. Радиото ни се счупи.
— Идете да го докарате — рече Ричард Дейниъл, — а аз ще се заема с разтоварването.