Беше разтоварил наполовина, когато капитанът влетя в трюма, вбесен. Започна да крещи, че това на нищо не приличало и колко още трябвало да чакат?
— Бог ми е свидетел, че със самото спиране тук сме на загуба!
— Сигурно е така — съгласи се Ричард Дейниъл, — но вие сте знаели това, още щом сте приели товара. Ще има и други доставки, а добрата воля е нещо…
— Добрата воля е вятър работа! — изрева капитанът. — Откъде да бъда сигурен, че ще ми се наложи пак да кацам тук?!
Ричард Дейниъл продължи да разтоварва.
— Ей ти! — изкряска капитанът. — Я иди в селото и им кажи, че няма да ги чакам повече от час…
— Ами разтоварването, сър?
— Ще накарам екипажа да се заеме. Хайде, тичай!
И така Ричард Дейниъл остави разтоварването и тръгна надолу към селото.
Прекоси ливадата, разположена между космодрома и селото, следвайки коларския черен път. Беше приятна разходка. Той с изненада осъзна, че сега за първи път от толкова време стъпваше на твърда земя, откакто бе напуснал планетата на роботите. За миг се запита какво ли бе името й, защото така и не разбра. нито пък разбра значението й — защо имаше роботи и какво правеха там. Запита се също дали бяха намерили Хюбърт, а сърцето му трепна виновно при тази мисъл.
„И къде ли се намира Земята сега?“, запита се Ричард Дейниъл. В каква ли посока беше и на какво разстояние? Макар че всъщност нямаше значение, защото той беше приключил със Земята.
Беше избягал оттам и бе спечелил нещо с бягството си. Беше избегнал всички капани на Земята и всички клопки, които Човекът му бе устроил. Каквото и да притежаваше, то си беше негово и можеше да прави с него каквото си поиска, защото Ричард Дейниъл не беше робот на никого, макар и капитанът да мислеше иначе.
Той прекоси ливадата, забелязвайки, че тази планета много приличаше на Земята. В нея се усещаше същата мекота и простота. Имаше простор и свобода.
Ричард Дейниъл влезе в селото и долови тихия ромон на реката. Някъде далече се носеше детска глъч, а в една от колибите жално и безпомощно плачеше болно дете.
Когато минаваше покрай колибата с дремещото куче, то се събуди, приближи се тихо до портата и започна да ръмжи. Отмина, ала кучето го последва на прилично и безопасно разстояние като продължаваше да ръмжи.
Есенна притома се стелеше над селото с усещане на златножълти листа и лавандулов дъх. Между виковете на болното дете и детските крясъци в далечината се възцаряваше благодатен покой.
На прозорците се показаха жени, които поглеждаха към него. Други излизаха пред портите си. Кучето все още го следваше, но вече не ръмжеше, а само любопитно мърдаше вирналите си уши.
Ричард Дейниъл спря по средата на улицата и се огледа, а кучето клекна и започна да го следи с очи. Самото време сякаш бе спряло. Селцето изглеждаше съвсем изолирано от цялата вселена — един уловен миг, една откъсната педя земя, открояващи се ярко със своята неумолима реалност и значимост.
Застанал там, той усети селото и хората в него така, сякаш бе извикал диаграма в съзнанието си. Макар че имаше ли всъщност диаграма, той не знаеше.
Изглеждаше така, сякаш селото бе Земята — една трансплантирана земя с нейните исконни проблеми и вечни надежди, едно семейство от народи, които приемаха съществуването си с готовност, увереност и вътрешна сила.
Някъде надолу по улицата се чу скърцане на каруци и след миг те се показаха иззад завоя. Бяха три, натоварени до горе със стока и упътили се към кораба.
Ричард Дейниъл стоеше неподвижен и ги чакаше. През това време кучето се приближи още малко към него, седна и го загледа, ала все още нащрек.
Каруците го приближиха и спряха.
— Главно фармацевтични материали — рече човекът, седнал най-отгоре в първата каруца. — Това е единствената ни стока, която си струва доставката.
— Виждам, че имате голямо производство — каза му Ричард Дейниъл.
Човекът поклати глава.
— Не е много. Почти три години тук не е идвал кораб. Сега ще трябва да чакаме още три, а може би и повече, докато дойде друг.
Мъжът се изплю на земята и продължи.
— Понякога ни се струва, че сме запратени чак на края на света и от време на време се питаме дали изобщо някой се сеща за нас.
В далечината се чу гневният глас на капитана, който крещеше нещо.
По-добре идете и предайте стоката си — каза Ричард Дейниъл на човека. — Капитанът така се е ядосал, че може и да не ви чака.
Мъжът тихо се засмя.
— Така е, от него зависи — рече той, дръпна поводите и дружелюбно зацъка с език на конете. — Качи се тук при мене — додаде мъжът. — Или може би искаш да повървиш?