— Няма да дойда с тебе — отвърна Ричард Дейниъл. — Оставам тук. Така кажи на капитана.
Защото тук имаше болно дете, което плачеше, имаше и радио, което трябваше да се поправи. Трябваше да се планира и направлява бъдещата култура. Имаше много работа. Това място тук от всички други, които беше видял, имаше истинска нужда от него.
Мъжът отново се изкиска.
— На капитана никак няма да му се хареса.
— Тогава му кажи да дойде в селото, за да поговорим — рече Ричард Дейниъл. — Аз съм робот на себе си. Нищо не дължа на капитана. Разплатил съм се за всичко.
Колелата на каруцата се завъртяха и човекът още веднъж дръпна поводите.
— Чувствай се като у дома си — рече той. — Ще се радваме да живееш сред нас.
— Благодаря, сър — каза Ричард Дейниъл. — Драго ми е, че ме искате.
Той стоеше отстрани на пътя и гледаше как каруците отминават. Колелата им вдигаха пушилка от фир, лютив прах, който се носеше из въздуха.
„Чувствай се като у дома си“, беше казал човекът и в думите му имаше много дълбочина и топлина. Доста време бе минало, откакто някога Ричард Дейниъл бе имал дом.
Възможност да си почива и да натрупва знания — ето от какво се нуждаеше. А също и от възможност да служи, защото сега той знаеше, че тази е неговата мисия. Тази може би беше истинската причина, поради която оставаше. Хората тук се нуждаеха от него… А на него, колкото и странно да изглеждаше, му бе необходима точно тази тяхна нужда. Тук, на тази подобна на Земята планета поколение след поколение щеше да израсне една нова Земя. И може би, стига да имаше достатъчно време, той щеше да предаде на хората тук всички умения и знания, които откриваше в себе си.
Ричард Дейниъл стоеше зашеметен от тази своя мисъл, защото никога не бе предполагал, че е таил всичко това в себе си — съзнателната, почти нетърпелива готовност за саможертва. Той вече не беше освободител, или месия за роботите, а просто учител на човешката раса.
Може би тази бе причината за всичко още от самото начало. Навярно всичко, което се бе случило, не беше нищо друго, освен намеса на човешката съдба. Ако човешката раса не можеше пряко да владее свръхестествени способности, които той притежаваше — този инстинкт на интелекта, то тогава те щяха да го имат по косвен път, чрез посредничеството на едно от техните творения. Вероятно тази е била в крайна сметка първопричината за създаването на роботите, неосъзната дори от самия Човек.
Ричард Дейниъл се обърна и тръгна бавно по селския път, загърбил кораба и виковете на капитана. Пристъпваше доволен в този свой нов свят, който той щеше да създаде — не за себе си или за прослава на роботите, а за по-добро и по-щастливо Човечество.
Преди по-малко от час Ричард Дейниъл се бе поздравил за това, че е успял да избегне всички капани на Земята и всички клопки, устроени от Човека, без да знае, че най-голямата от всички клопка — последната и фаталната — бе тук на тази планета.
Обаче не беше вярно, казваше той на себе си. Капанът изобщо не беше заложен в този свят, а вътре в него самия.
Ричард Дейниъл крачеше бодро напред по издълбания коловоз в мекия, златист следобед на един неповторим есенен ден, а кучето го следваше по петите.
Някъде в края на пътя се чуваше плач на малко дете, което лежеше болно в люлката си.