И така той бе излязъл от кабинета на свещеника и се бе върнал в празната къща, залавяйки се с инвентаризацията на имуществото.
Сега вече инвентарният списък беше готов, книжата бяха подредени и оставени там, където управителят на имението Данкорт щеше да ги намери сутринта, щом дойдеше на работа. Ричард Дейниъл бе изпълнил последния си дълг към семейство Барингтън. Сега трябваше да се погрижи и за себе си.
Той излезе от спалнята и затвори вратата. Заслиза тихо по стълбите, отправяйки се към малката стаичка в дъното на кухнята, която си бе само негова.
А това, припомни си Ричард Дейниъл, с внезапна гордост бе в унисон с двойното му име и неговите шестстотин години. Нямаше много роботи със стая, която макар и малка, те можеха да нарекат своя.
Той влезе в стаичката, запали лампата и затвори вратата след себе си.
Сега за първи път Ричард Дейниъл се изправи лице в лице с мрачната действителност на онова, което се канеше да извърши.
Пелерината, шапката и панталоните висяха на куката, а галошите бяха поставени точно под тях. Чантата с неговите допълнителни части беше в единия ъгъл на стаята, а парите бяха скатани под една дъска в пода, която Ричард Дейниъл бе разхлабил и превърнал в малко скривалище.
„Няма смисъл да чакам“, каза си той. Всяка минута беше от значение. Трябваше да извърви дълъг път и да стигне там, преди да настъпи утрото.
Той коленичи на пода, издърпа разхлабената дъска, хвана я и измъкна пачките банкноти — пари, спестявани през годините и скътани за черни дни.
Имаше три пачки банкноти, спастрени грижливо и овързани с ластик — пари, които му бяха давани през всичкото време на неговата служба като бакшиши и по случай Коледа, за рождените му дни и като награда за добре свършена работа.
Ричард Дейниъл отвори малкия тайник, разположен на гърдите му и натъпка всичките банкноти с изключение на десетина, които пъхна в джоба върху едното си бедро.
Свали панталоните от куката, но го направи доста несръчно — никога не беше носил дрехи в миналото, освен преди няколко дни, когато бе изпробвал тези панталони. Какъв късмет, че отдавна починалият вуйчо Майкъл бе така едър, иначе те никога нямаше да му станат!
Ричард обу панталоните, закопча ципа и колана, а после със сила нахлузи гумените галоши. Притесняваше се малко от тях. Никой човек не носеше галоши през лятото, но нищо друго не можа да измисли. Всичките обувки, които намери в къщата бяха много по-малки от размера на ходилата му.
Надяваше се, че никой няма да забележи, тъй като нямаше друг изход. Все пак трябваше по някакъв начин да скрие долната част на краката си, защото ако някой ги видеше, щеше да разбере.
Облече пелерината, но тя му бе малко къса. Сложи и шапката, която го стягаше, но той я дръпна силно надолу докато тя здраво обхвана металното му теме. „Толкова по-добре“, помисли си Ричард Дейниъл, „защото вятърът няма да може да я отнесе.“
Взе и допълнителните си части — чантата беше пълна с тях, макар че почти никога не ги бе използвал. Може би беше глупаво да ги взима със себе си, не то бяха част от него и по право му принадлежаха. Всъщност твърде малко неща му принадлежаха истински — само парите, които си бе скътал долар по долар, и тази негова чанта с допълнителни части.
Стиснал чантата под мишница, Ричард Дейниъл затвори вратата на стаичката и тръгна по коридора.
При голямата, входна врата той се поколеба и се обърна към къщата, ала сега тя беше една най-обикновена и тъмна дупка, лишена от всичко, което някога бе притежавала. Нямаше за какво повече да остава тук — нищо освен спомените, а спомените Ричард Дейниъл отнасяше със себе си.
Той отвори вратата, излезе на външните стълби и я затвори след себе си.
„А сега“, мислеше си Ричард Дейниъл, „съм съвсем сам, след като вече затворих всички врати“. Тя бягаше, беше облякъл дрехи, бе излязъл през нощта без разрешението на господаря… и всичко това бе забранено със закон.
Всеки полицай можеше да го задържи, а също и всеки гражданин. Той нямаше абсолютно никакви права. И нямаше кой да се застъпи за него сега, когато нямаше нито един Барингтън.
Ричард Дейниъл тръгна безшумно по пътеката, стигна до външната порта, отвори я и тръгна по улицата. Стори му се, че къщата го вика да се върне. Той искаше да се върне, ала все пак продължаваше да върви по улицата.
Беше сам, но сега самотата бе истинска — не само абстракция, която бе съхранявал в съзнанието си дни наред. И ето го тук сега — една свободна купчина желязо, която за момента нямаше никаква цел, нито начало, нито край, а бе просто едно голо творение, застанало сред безкрая на космоса и времето. Творение, което само по себе си нищо не означаваше.