Но той продължаваше да върви и с всяка крачка напред бавно се връщаше към онова, което беше — стария робот в стари дрехи, бягащ от дома, който вече не беше негов.
Ричард Дейниъл се загърна по-плътно с пелерината и забърза надолу по улицата. Трябваше да побърза.
Срещна неколцина човека, но те не му обърнаха внимание. Няколко коли профучаха покрай него, ала нищо не се случи.
Ричард Дейниъл спря до един голям и ярко осветен базар и се взря в откритото блестящо пространство пред себе си. Можеше да го заобиколи, но щеше да загуби време. Той стоеше, обзет от нерешителност, мъчейки се да събере кураж и да навлезе в осветеното пространство.
Най-накрая се реши и закрачи бързо напред, придърпал още повече пелерината към себе си и нахлупил шапка чак до очите си.
Някои от купувачите се обърнаха и го изгледаха, а Ричард Дейниъл почувства как по гърба му полазват тръпки. Изведнъж галошите му се сториха три пъти по-големи, отколкото всъщност бяха, а звукът от шляпането им по настилката бе така силен, че за миг той се смути.
Забърза още повече към изхода на базара, който се виждаше на не повече от петдесет метра пред него.
Някъде пронизително изсвири полицай, Ричард Дейниъл подскочи в уплахата си и хукна да бяга. Бягаше, обзет от сляп и безумен страх. Пелерината се вееше за него, а ходилата му шляпаха по паважа.
Той изскочи от осветеното пространство и потъна в благодатния мрак на някакъв жилищен квартал, през който продължи да тича.
В далечината се чу сирена и Ричард Дейниъл прескочи изправилия се насреща му жив плет. Хукна през някакъв двор, после се затресе по пътеката на някаква градина в дъното. От там с ръмжене изскочи куче и, лаейки, се втурна подире му.
Ричард Дейниъл се блъсна в някаква ограда от колове и ламарина. Чу се пукот и трясък от строшени колове и изтръгнати перила. Кучето продължаваше да го преследва, а в гонитбата се включиха и други негови събратя.
Той прекоси още един двор, отново излезе на улицата и хукна по нея. Сви в някаква алея за коли, озовавайки се в някакъв друг двор. Разпъди патиците, които се къпеха в гьола и налетя на някакво въже с пране, което се скъса под тежестта му.
Зад него прозорците на къщите светваха един след друг, затръшкаха се врати — хората наизлязоха навън, за да разберат каква е тази врява.
Ричард Дейниъл продължи да тича още стотина метра, прекоси още един двор и се шмугна в един люляков храст. Застана неподвижен и се ослуша. Няколко кучата все още лаеха в далечината, но не се чуваше хорска глъч, нито полицейски сирени.
Усети как го изпълва облекчение и благодарност затова че нямаше сирени, но в същото време се чувстваше глупаво, защото знаеше, че той сам бе предизвикал паниката си. Навсякъде виждаше призраци — гузен, негонен бягаше.
Беше вдигнал на крак целия квартал и дори сега хората сигурно продължаваха да викат. Не след дълго мястото щеше да гъмжи от полицаи.
Беше „разлаял кучетата“, а това означаваше, че трябва да се махне оттам час по-скоро. Ричард Дейниъл се измъкна от храста и закрачи бързо надолу по улицата, запътил се към края на града.
Най-сетне той напусна града и се озова на магистралата. Заподскача по безлюдното шосе на дълги скокове. Когато се покажеше кола или камион, Ричард Дейниъл натискаше копчето на рамото си, превключваше на обикновен вървеж и невъзмутимо продължаваше напред. Щом отминеха колата или камионът, той отново минаваше на скокове.
Видя светлините на космодрома няколко километра преди да стигне до него. Когато се озова там Ричард Дейниъл сви встрани от шосето, приближи някаква ограда и застана до нея, взирайки се в тъмнината.
Неколцина роботи товареха голям космически кораб, а недалече смътно се виждаха очертанията и на други кораби, застанали неподвижно върху платформите си.
Ричард Дейниъл огледа роботите, които товареха кораба със стока — взимаха товара от склада и го пренасяха през осветения от прожекторите сектор. Точно такава ситуация му бе необходима, макар че не се бе надявал да я открие толкова бързо. Боеше се, че навярно ще трябва да се крие ден-два докато попадне на нещо, от което би могъл да се възползва. Добре, че бе попаднал на такава възможност веднага, защото в момента сигурно активно се издирваше избягал робот, облечен в човешки дрехи.
Той свали пелерината и събу панталона и галошите си, захвърляйки и шапката. От чантата с допълнителните части Ричард Дейниъл извади резачките, отвъртя едната си длан и завинти на нейно място резачките. Изряза дупка в оградата, провря се през нея, след това завинти обратно ръката си, а резачките пъхна в чантата.