Той бе разрязан и разпилян — най-същественото от него: знаещата и мислещата част и Ричард Дейниъл лежеше крехък и тънък в един безкраен и нереален свят.
Такъв ли е светът наистина, чудеше се той, или това беше отприщената и дива вселена, освободена от ограниченията на дисциплината на отмереното време и пространство.
И Ричард Дейниъл започна плахо да протяга ръка, внимавайки много да не падне от кораба, за който здраво се държеше. Протягаше ръка към далечните свои частици… малко по малко. Той не разбра как го направи, не познаваше никакъв специален начин, но каквото и да правеше, то сякаш действаше и Ричард Дейниъл се съвзе — отново беше цял-целеничък. Той събра всичко от себе си — парченце по парченце, докато накрая се образуваха няколко големи купчини от най-различни негови елементи, всичките знаещи.
Тогава той преустанови събирането на частите и остана да лежи там, където и да беше това там. Опита се да надникне в купчините от разбиране, които би трябвало да представляват самия него.
Мина доста време, докато най-накрая доби усещането, а когато това стана, част от неразбираемото изчезна. Обаче загадъчното остана. Опита се да го анализира с мисълта си, но беше трудно. Онова, което успя да разбере, беше, че той не бе обвързан така, както и вселената… каквато и да бе онази връзка, наложена му от нормалния свят на връзките и оковите, то тя бе изчезнала и вече не го задържаше нито времето, нито пространството.Ричард Дейниъл можеше да прозре (да познае и усети) през огромни пространства, ако „пространство“ беше точната дума. Той разбираше някои факти, за които дори не бе мислил преди. Разбираше ги инстинктивно, ала без помощта на езика или умението да свърже тези факти в една цялостна информация.
Светът все тъй се простираше наоколо и далече — далече напред, но сега той бе различен и в някои отношения по-добър и по-диаграмен свят. А след време, ако изобщо имаше такова нещо като време, Ричард Дейниъл знаеше, че ще добие по-пълно разбиране за този свят и щеше да го приеме по-добре.
Той опипваше, усещаше и изучаваше, но нямаше такова нещо като време, а само безкрайната вечност.
Със съжаление Ричард Дейниъл си помисли за онези същества, заключени вътре в кораба, сигурни зад изолиращите стени, не изпитали никога величието на сърцевината на една звезда, зашеметяващата, панорамна гледка и зашеметяващото познание, което бе извън гладките стени на звездоплана.
И все пак той не знаеше какво точно вижда или прозира. Ричард Дейниъл просто усещаше и чувстваше и ставаше част от нещото, а то ставаше част от него самия. Той сякаш не беше в състояние да сведе фактите до някакви формални очертания или до някакви измерения и съдържание. Това все още бяха познание и мощ — толкова необятни, че оставаха неясни и мъгляви. В него нямаше страх или учудване, защото тук не съществуваха нито страхът, нито учудването. И Ричард Дейниъл най-сетне разбра, че този свят беше съвсем различен и в него нормалното познание, свързано с времето и пространството, както и чувството нямаха никакво място. Едно нормално същество, свързано с времето и пространството, не би имало инструментите, нито пък мярката, с която да вкара всичко това в някаква измерителна система.
Нямаше нито време, нито пространство, нито страх, нито учудване… всъщност нямаше и истинско познание.
Тогава изведнъж времето се върна и съзнанието му бе натъпкано обратно в клетката, разположена в металния череп на Ричард Дейниъл. Той отново бе едно цяло — тяло и ум. Отново бе обвързан, окован, малък, студен и гол.
Той видя, че звездите бяха различни и че е далече от дома, а някъде пред него грееше ярка звезда, като кълбо от разтопен метал, увиснало в черната бездна.
Ричард Дейниъл седеше опечален — той отново бе малък, а светът се бе свил до размерите на цигарена кутия.
Подтикнат от практичния разум, той опипа въжето, което го държеше за кораба — беше здраво. Чантата с допълнителните части бе вързана за металната скоба. Всичко си беше точно както преди.
Опита се да си припомни величавите гледки, които бе съзерцавал и отново да усети полъха от необятното познание, което почти бе докоснал, но както величието, така и познанието (ако изобщо бе имало познание някога) бяха изчезнали в небитието.
Доплака му се, ала той не умееше да плаче, пък и беше твърде възрастен, за да легне върху кораба и лудо да заблъска с крака по корпуса му.