Когато се родих, майка ми засади лимоново дръвче в имота им и веднъж в годината правеше лимонови сладки по рецепта на баба си за рождения ми ден. Онова дърво, трийсетгодишно също като мен, се оказа достатъчно здраво, за да спре въздушната кола да не се натресе право през големия прозорец на кабинета на баща ми, където той размишляваше над възвишени и значими неща, дъвчейки разсеяно препечения сандвич със сирене, приготвен от майка ми, след като си направи чашка кафе, която да пие, докато седи навън и чете глава от „Големите надежди“, преди да стане време да свърши друго невероятно грижливо рутинно нещо, което да направи живота на баща ми толкова приятен. Тя беше правила такива неща за него повече от трийсет години, но той щеше да го разбере едва след като тя си отиде.
Без онова дърво баща ми също щеше да е умрял. Щях да съм сирак. И всичко щеше да е много, много по-добре за всички.
Помня когато като дете за първи път разбрах, че само половината на всяко дърво е видима, че корените в пръстта са равни на клоните в небето, че цяла друга половина е под земята. Много повече време ми отне, чак в зрялата възраст, да осъзная, че и с хората е така.
11
Погребението беше в една хладна слънчева утрин. Няколко десетки от служителите на баща ми, техните съпрузи и отегчени деца, роднините на майка ми от Северна Англия и родините на баща ми от Австрия, няколко семейства от жилищния подсектор на родителите ми, някои мои близки приятели и три бивши приятелки, събрани на мястото, където майка ми умря, за да изслушат куп хвалебствени приказки от хора, които бързо се издадоха, че не знаят нищо за вътрешния й живот.
Трябваше да говоря, исках го, но в онзи ден не можах да намеря никакви думи.
След празнословните хвалебствия, които, да бъда ясен, все пак ме накараха адски да се разплача, всички гледаха тържествено как баща ми разпръсна праха й в основата на лимоновото дръвче, което бе посадено в деня на раждането ми и предотврати смъртта му, и ми се искаше да изкрещя, че това е отблъскващо възпоминание за една мила, крехка жена, рухнала в себе си заради мъжа си. Само че не беше. Беше всъщност едно съвършено уместно възпоминание. Последният й жизнен акт бе да забави повредената въздушна кола точно толкова, че лимоновото дръвче да може да спре убийствената й инерция. В смъртта, както и в живота, се беше оказала там за баща ми.
Тъй че той разпръсна пепелта й, а след приема спах с една от бившите си приятелки в детската ми спалня.
Да се издам напълно, след това спах поред с другите две бивши приятелки, които дойдоха на погребението, както и с една от най-близките ми съученички от гимназията, с която така и не се заиграх, защото беше толкова страхотна, че не исках да прецакам приятелството ни, като неизбежно я разочаровам.
Не се перча тук. Да, можех да бъда по-дискретен за това, но се опитвам да го направя, като не споменавам имената им. От уважение. Или, не знам, може би не споменаването на имената им изглежда мръсно.
И четирите срещи минаха повече или по-малко по един и същ сценарий. Тя предлага да си поговорим насаме, наистина да поговорим, казва. Аз добивам хитрото усещане, че изпитва тръпка на възбуда от това, че така открито споделям скръбта си с нея, само с нея, сякаш е единствената, която може да я изтръгне от мен, преди да е загнила под кожата ми.
Като си помисля сега, скръбта сякаш беше моят подарък за тях в замяна на телата им, и по причини, които не съм достатъчно прозорлив да разбера, сълзите ми ги възбуждаха сексуално. Или може би всяка от тях решаваше, че се нуждая от нещо простичко, което може да направи за мен, а аз трябваше да съм благодарен, защото помагаше. Тогава го усещах като искрен миг на тъга и желание. Копнеех безпомощно за нещо живо. Сексът, общо взето, беше първото, което можах да измисля, за да пренавия развитото си сърце, и ако онези четири жени бяха отказали, предполагам, че щеше да ми хрумне друга идея. Но тяхната нежна отдаденост и моята липса на въображение доведоха до четири почти еднакви срещи.