121
Гравитацията се връща до нормалното, но сякаш не мога да се отлепя от пода. Лайънъл запалва машината на времето, жестикулира енергично като смахнат диригент на невидим оркестър. Сякаш изобщо не се притеснява, че бих могъл да скоча и да го пребия до смърт. И е прав. Цялото ми тяло е изтръпнало, а дори и да не беше, няма да направя нищо, което още повече да застраши мама, татко, сестра ми и жената, която обичам.
— Ето какво ще стане — казва Лайънъл. — Вие се връщате на 11 юли 1965 г., за да спрете себе си да саботирате експеримента ми. Времевата линия ще се върне в правилното си русло. Всичко това, последните петдесет години, ще бъдат поправени.
Гледа ме отгоре учуден, че все още лежа на пода.
— Настроих гравитацията ви до нормалното. Вече можете да станете.
Всъщност имам чувството, че мога да скоча достатъчно високо, за да докосна извития таван на 23 м над мен. Но не го правя. Просто се надигам.
— Искам само да поправите грешката си — казва той. — Всяко човешко същество на планетата, включително четиримата, за които сте толкова загрижен, живеят погрешен живот. Щом нещата станат, както трябва да са, животът им ще е под съмнение. Както и смъртта им. Защото в правилната времева линия те ще имат друг живот и друга смърт, а този живот и тази смърт няма изобщо да съществуват. Ако се наложи да бъдат пожертвани, за да направите правилното нещо, това дори не би било убийство. Не можете да убиете фикция. А всеки на тази планета живее една ужасна фикция, която трябва да бъде пренаписана. От вас.
— Просто очаквах толкова много повече от вас.
— Чувството е взаимно — казва той. — Изглеждахте много по-умен преди.
— Какво, преди два часа, когато мислех, че сте най-великото човешко същество, живяло някога, вместо негодника, който отвлече всички, които обичам, и изкриви време-пространствения континуум, за да може да се чука с жената на друг?
— Не — казва той. — Преди.
Бърка в джоба на панталона си и вади стара полароидна снимка със смачкан ръб. Връчва ми я.
Снимката е на мен с Лайънъл. Но не Лайънъл, който стои пред мен. Лайънъл от 1965 г. А аз… аз изглеждам точно като сега. Дори нося същите дрехи.
— Тази снимка беше направена на 13 юли 1965 г — казва той. — Два дни след злополуката включих Двигателя отново за първи път. И вие се появихте.
122
Взирам се в снимката. Очевидно би могла да е фалшифицирана. Нося точно това, което нося, но той ме сканира по-рано. Лайънъл построи машина на времето — би могъл да направи един фалшив полароид. Но не изглежда фалшива. Усещането е за стара. Усещането е за снимка, направена преди петдесет и една години.
— Ще се върнете на 13 юли 1965 г. в 04:38 ч. — казва Лайънъл. — Моментът, в който отново включих Двигателя. Предишното ми аз ще последва указанията ви, за да ви помогне да прескочите последните два дни назад до 11 юли 1965 г., няколко мига преди аварията. Устройството ми може да се справи с по-малки интервали във времето дори без да последва радиационната следа. Но също така има вторична система за безопасност, засичаща матрица, която да проследи всяка радиация, все още в атмосферата, от първоначалното ви пътуване назад във времето. Ще се погрижите експериментът ми да е успешен и ще се върнете в настоящето с възстановен свят.
— Значи нося ви технологията, която ви е нужна да ме изпратите назад в последната отсечка на пътуването ми, и вашето аз в 1965 г. просто го приема?
— Вече бях заключил теоретично, че лицето, което видях в лабораторията си онзи ден, е пътешественик във времето. Тъй че появата ви просто потвърди невъзможната ми хипотеза. Освен това приличахте на човек, който знае какво прави, а честно казано, след като трудът на живота ми се срути около мен, оказа се, че малко указания няма да са ми излишни.
— Може би се връщам и ви убивам с голите си ръце.
— Е — казва Лайънъл, — не изглеждате толкова интелигентен, колкото очаквах, но май схващате достатъчно за каузалността, за да разберете, че това би имало непредвидими последствия. Ами ако заради моята смърт в 1965 г. Пенелопе изобщо не се роди?
— Имам чувството, че това е добър момент да ви кажа „майната ти“.
— Ако това ще ни помогне да продължим, моля.
— Майната ти.
— Готов ли сте? — казва той.
— Веднага?
— Няма по-добър момент от настоящето.
Вдигам машината на времето, която е изненадващо лека.
— Трябваше да я направя лесна за носене — казва той. — И достатъчно лесна за опериране. Дори за такъв невежа за пътуването във времето, какъвто бях някога.