Лайънъл обяснява как работи и е наистина просто. Опасно просто. Черни мисли кипват в ума ми. Връщам се назад, за да се погрижа Лайънъл Гьотрайдер изобщо да не се роди. Или се спирам да почукам на вратата му само преди няколко часа. Обръщам се, отлитам обратно и намирам друг начин да си върна доверието на Пени. Само че, разбира се, вече съм наясно, че Лайънъл ме е чакал подготвен да направи каквото трябва, за да ме принуди да направя каквото иска. А я има и снимката. Знам, че е извратено, но не мога да го избегна — цикълът трябва да се затвори.
Сектор от пода се отдръпва и се издига платформа. На нея има друг Двигател Гьотрайдер… или всъщност, както обяснява Лайънъл, това е оригиналният. Устройството, което видях в къщата му, е дубликат. Това е оригиналният прототип, който е работил непрекъснато от 1965 насам. Виждам, че компонентите му изглеждат много по-стари от усъвършенствания в къщата. Роботизирани ръце свързват Двигателя с машината на времето и Лайънъл надвисва над тях, проверява работата им като изкуфял учител в детска градина.
Ако изглеждам неуместно спокоен, то е само защото съм парализиран от адреналина на ужаса. Непрекъснато си представям Пени на пода в спалнята й, тъпият край на брадвата удря черепа й. Може вече да е мъртва. Дори и да измисля как да я спася, как може тя изобщо да ми прости тепърва? А ако не направя каквото иска, Лайънъл ще ги убие всички, мама, татко, сестра ми, любовта ми, и все едно, няма да имам причина да живея в този свят.
Твърде болезнено е да мисля за Пени и семейството ми, невъзможния избор между това да позволя да бъдат убити или да позволя да бъдат изтрити, така че мисля за света, който той иска да върна. Летящи коли и роботи слуги, и храна на таблетки, и Дейша и Шао и Ашер, и телепортация, и Хестър, и реактивни раници и Меган, и движещи се тротоари и Табита, и лъчеви оръжия и ховърборди, и Робин и космически ваканции, и лунни бази, и баща ми. Наистина ли имам правото да отсъдя кой свят заслужава да съществува? Ако всичко върви според плана на Лайънъл, онзи свят ще се насложи над този свят и единственото, което ще остане, е споменът ми за една реалност, която никога не е трябвало да бъде.
Но знам едно-друго за дефектните планове.
Лайънъл е толкова по-умен от мен и е имал много повече време да обмисли всичко това. Допускам, че има добро основание да ми връчи машината си на времето сигурен, че ще я използвам както той очаква. Но щом се върна там… ако се появи по-добро решение, ще го взема, дори и да не разбирам напълно последствията. Да си го кажем честно, никога не съм ги разбирал.
123
Машината на времето на Лайънъл е компактна и без излишни джаджи. Има просто контролно табло на капака, който се отваря, за да се видят микроскопичните й вътрешни компоненти, но иначе е херметично затворена. На Лайънъл не му се налага да впечатлява финансисти или да вдъхва благоговение у клиенти. Не му беше нужно устройството му да изглежда страхотно. То трябваше просто да изпрати едно лице назад във времето.
Лайънъл извършва последна диагностика, а аз започвам да се събличам. Той ме поглежда озадачен.
— Какво правиш?
— Не трябва ли да си сваля дрехите? — казвам.
— Не. Що за извратеняк би те накарал да пътуваш във времето гол?
— Баща ми — отговарям. — Там, откъдето идвам, той изобретява пътуването във времето.
— Професорът? Интересно. Значи не е успял да реши пространствено-времевото прехвърляне на неорганична материя. Има някои последици, свързани с това, разбира се, забавя пътуването значително, но би решило проблема с мигновеността…
Лайънъл докосва часовника си и махва рязко във въздуха, забелязал нещо. Бих могъл да му обясня за плътните кожени костюми, но не се чувствам особено отзивчив точно сега.
— Моят баща беше параноик — казва той. — Имам предвид клинично. През повечето дни беше любезен, суетлив, угрижен човек. Но понякога се връщахме от училище и заварвахме един мърморещ безумец, който ни караше да седнем с братята ми в кухнята и почваше да обсъжда с изплашената ми майка дали няма да е по-хуманно да убие всички ни, вместо да позволи да бъдем преследвани от кой знае какви нечестиви сенки. Майка ми сигурно е била единствената еврейка, изпитала облекчение, когато нахлуха нацистите. Най-после параноята на баща ми бе напълно оправдана. И все пак, въпреки цял живот подготовка за преследванията, той се справи зле. Планът му беше глупав и всички, които взе под закрилата си, бяха убити.
— Но вие оцеляхте, защото се доверихте на краля на Дания. Знам историята. Всеки я знае.