— Кралят? На баща си не се доверих. Страдаше от заблуди, а аз бях достатъчно разсъдлив, за да откажа. Защо мислите, че има нещо общо с краля?
— Защото точно това казахте на един свой стар съученик на погребението на Нилс Бор. Той написа книга за това. Всеки, с когото изобщо сте говорили за каквото и да било, написа книга за вас.
— Появата ми неканен на погребението му беше суетност. Млад бях и твърде лесно се впечатлявах. Бор имаше някои прозрения, някои идеи, но построи ли той изобщо нещо? Не. Обичаше да вижда името си във вестника. Определено не помнеше моето. Просто студент, комуто някога преподаваше. Нечий живот, който някога спаси.
— Лайънъл, разбирам, че нямате никого другиго, с когото да си говорите. Но тъй като заплашвате да убиете семейството ми и жената, която обичам, всъщност не изпитвам желание да ви слушам.
— Жената, която обичаш? Това шега ли е? Запозна се с нея преди две седмици. Наистина ли си мислеше, че не бих си направил труда да науча всичко за теб? Наблюдавам те от трийсет и две години. Изчаквах, докато станеш мъжът, който дойде при мен в миналото. Да използваш изобщо тази дума пред мен след живот, който посветих на любов! Никога не си прекарвал повече от месец с която и да било жена. Държеше семейството си на разстояние. Нямаше никакви приятели. Служителите ти проявяват с неохота уважение към теб заради таланта ти. Талантът ти е това, което ми даде надежда. Че един ден ще се освободя от този сбъркан живот.
— А къде са твоите обичани хора, Лайънъл? Къде са твоето семейство и приятели? За петдесет години успя да намериш една-единствена личност, която да държи на теб, и тя беше съпруга на друг.
— Не знаеш нищичко за това, по дяволите. Кого изобщо си обичал? Кого си губил? Твоят живот е сгради. Хората в тях изобщо не те интересуват. Аз рискувах всичко за нея. Прехвърлях време и пространство за нея. Как би могъл изобщо да разбереш такава любов? Такава загуба?
Предвид това, че е велик гений и прочее, съм малко объркан от това колко дълбоко греши Лайънъл за мен, докато не осъзнавам… разбира се, той мисли, че съм Джон.
Дори да е проучил всяка секунда от живота на Джон, е можел да наблюдава само това, което се е случило в тази времева линия. Всичко, което знае за моя свят, е предположение.
В последните три седмици загубих жената на своите мечти и нероденото си дете, откраднах технология за трилион долара, станах първият в историята пътешественик във времето, видях с очите си експеримента, който постави началото на модерния свят, разбих реалността, хвърлих човечеството в дистопия, станах причина милиарди никога да не се родят, съсипах баща си, възкресих майка си, сдобих се със сестра, която не би трябвало да съществува, срещнах любовта на своя живот, станах най-гениалният архитект на планетата, намерих най-умния човек, който някога е живял, и открих тайната история на глобалната технология, но беше нужно толкова много време, докато срещна някого, който да ме подценява.
Познавам любовта. Познавам загубата. Познавам скръбта, която те гложди и те поглъща целия.
Но Лайънъл изобщо не знае това. Губил си е времето да наблюдава Джон.
Моето име не е Джон. Моето име е Том Берън и вече бях променил света веднъж. Мога да го направя отново.
124
Като единствения човек, опитвал някога и двата вида пътуване във времето, мога да ви кажа, че версията на Гьотрайдер изобщо не беше като тази на баща ми. И кучият син определено не ме подготви за това, което предстоеше.
Стоя там, държа машината на времето, а Лайънъл ме гледа в очите.
— Надявам се, че докато стигнеш до крайната си цел — казва ми той, — ще разбереш защо направих каквото трябваше да направя.
И добавя нещо истински странно — накъсани неразбираеми шумове, които звучат заучени, но са безсмислени.
— Мавялажъс — казва той.
И с това Лайънъл ме отпраща назад във времето.
Допусках, че усещането щеше да е повече или по-малко същото като онова, когато използвах апарата за пътуване на времето на баща ми, и в началото има известно сходство с онова чувство за падане назад в един протяжен миг между равновесие и гравитация. Но огъващата ума, преобръщащата тялото навътре сетивна вихрушка така и не идва.
Вместо това Лайънъл стои пред мен и прави онези объркващи, накъсани движения, докато ръката му се отдръпва от контролното табло на устройството. Погледите ни се срещат и той отваря уста, челюстта му се огъва странно, когато проговаря: