— Съжалявам.
Искам да му кажа, че извиненията му са безсмислени за мен, но съм парализиран. Устата ми отказва да се движи. Очите ми отказват да мигнат. Единственото, което мога да правя, е да гледам право напред.
— Яварпан ад ешавбярт отовкак хиварпан ощаз шеребзар ещ, лец ис атанйарк од шенгитс отакод еч, ес мавядан — казва Лайънъл.
Отнема ми миг, докато осъзная, че говори отзад напред.
Най-вече съм объркан — това ли е представата на Лайънъл за шега? Извини се наобратно нарочно, като податка. Но точно преди това — докато стигнеш до крайната си цел — какво изобщо означаваше това?
С машината на времето на баща ми, пътуването беше мигновено. Нямаше никакво време за пристигане. Човек моментално се озоваваше там. Какво изобщо можех да разбера в едно пътуване, което ставаше за микросекунди?
Само че не ставаше за микросекунди. Ставаше в нормални секунди, една по една, тик-так, но наобратно. Виждам накъсаните движения и чувам колебливите чужди фонеми, които двамата с Лайънъл издаваме, докато говорим, преди той да е активирал устройството. Точно тогава започвам да схващам, не всичко, още не, но само началото на стъписаното разбиране… машината на времето на Лайънъл завърта часовника наобратно, буквално.
Гол ужас ме обзема и се мъча да го потисна, защото това няма да се случи в реално време, нали? Ще се ускори, всеки момент, всеки момент, всеки момент, всеки момент, всеки момент.
Не се ускорява.
Точно това Лайънъл е пропуснал да спомене — аз ще се върна петдесет и една години назад и ще преживея всяка секунда от това. Макар да не отнема много време да усетиш, че понятия като секунди, минути и часове не са нищо повече от абстрактните човешки конструкти, които са.
Наблюдавам как двамата с Лайънъл си говорим в куполната зала, отсечените ни, накъсани движения и преобърнатия диалог. Но не обръщам много внимание, защото очаквам всичко да забърза до зашеметяващата скорост на черната дупка, която да ме запокити до 1965 г. Тъй че пропускам онова, което се оказва последната гледка на самия мен, която имам за пет десетилетия.
Платформата, на която Двигателят Гьотрайдер е поставен, пропада бавно в подземната зала без прозорци, от която захранва дейностите на Лайънъл. Следвам я надолу, замръзнал в позата, в която бях когато машината бе задействана, свързана с Двигателя, невидим, нематериален, неподвижен държащ устройството куриер, носещ пакет до нечия врата. Не следвам себе си назад във времето. Следвам него — Двигателя Гьотрайдер. Пътека назад в неговата история, лъкатушеща по нишката на неговата тау радиация като развиващо се йо-йо.
Не виждам никого като че ли в течение на месеци. Оказва се, че Лайънъл не навестява машината много често. Докато всичко върви нормално, няма причина да го прави. Проверява машинарията веднъж или два пъти годишно, но посещенията му са внезапни и банални, очите пробягват по данните, кимва и напуска. И е единственият, който влиза, не се доверява на никой друг, което е логично, когато разполагаш с най-ценната технология в историята и не искаш да я споделиш.
Щях да съм полудял за една седмица, ако не беше Пенелопе.
Не Пени — Пенелопе. И онова, което тя ми каза — как е овладяла тренировъчния модул, разбивайки всяка техническа процедура на дискретни задачи и отброявайки ги по секунда. Беше начин да наложиш контрол над нещо толкова огромно, изменчиво и необуздано като времето. Точно това опазва разума ми здрав през първото десетилетие. Или толкова здрав, колкото може разумно да се очаква при обстоятелства, за които един човешки ум не е пригоден. Така Пенелопе Вешлер направи за мен онова, което аз не можах да направя за нея: тя ме спаси.
Системата е автоматизирана и с внимателно наблюдение започвам да възприемам точната ритмична последователност, която съставя секунди, минути, часове, дни, седмици, години. Двигателят никога не е бил изключен, тъй че радиационната нишка никога не е била прекъсвана.
Стоя там. Държа машината на времето. Чакам.
Секунди в минути в часове в дни в седмици в месеци в години в десетилетие стоене там, държане на машината на времето, чакане.
Вероятно точно така се е чувствал Лайънъл, докато се е чудил кога ще почукам на вратата му и ще задвижа тази последователност от събития. Може би нарочно направи това, за да ме накаже, да ме изтезава, да ме научи какво е да си той и защо направи нещата, които направи.
А дори и да не беше планирал това, действа. Разбирам. Когато прекараш повече от петдесет години в очакване нещо да се случи, всичко останало се разпада до безсмисленост. Имаш една цел и това, което не помага да я постигнеш, е просто пречка на пътя. Моралът изглежда нещо много дребно, мокро и деликатно, буболечка, която намираш в ботуша си.