В първите години мисля много за семейството си, замръзнало като мен в миг на смъртна опасност, но е трудно да поддържам състояние на силна тревога за толкова дълго. Освен това правя най-доброто, което мога, за да им помогна, и те не са в повече опасност — те са в същото количество опасност, стоят на пръсти на върха на дълъг, остър нож.
И Пени. Остротата на представата за нея въпреки решимостта ми да се съсредоточа неизбежно избледнява. Започвам да я усещам, все повече и може би невъзвратимо, като някого, когото съм познавал много, много отдавна за много, много кратко време. Искам да я спася, но едновременно се чувствам така, сякаш ме молят да рискувам живота си за някого, когото съм срещнал веднъж като дете. Искаш да пожертваш всичко за този, когото обичаш, но докато годините се проточват, а ти си затворен, статичен, в тъмна кръжаща стая, започваш да го усещаш като: какво, тя онази жена, която познавах за няколко седмици преди двайсет, трийсет, четиридесет, петдесет години? Тя ли е, за която съм готов да умра? Не, надявам се, да е добре, но това вече няма връзка с онова. Това е по-голямо от онова, по-съдбоносно… трябва да е, иначе никакво отброяване на времето няма да ме опази да не полудея.
Става очевидно, че не мога да позволя светът да продължи да страда в една технологична и социална пустош само защото имам емоционална привързаност към четири индивидуални човешки същества. Да прахосам глобалната цивилизация и фундаменталното благополучие на самата планета, защото харесвам семейството си повече и Пени ми харесва повече, е егоизъм в най-жестоката му и идиотска форма. Наистина, кой е по-голямото чудовище, Лайънъл заради няколко заплахи и манипулации в стремежа си към един по-добър свят, или аз заради съпротивата ми, когато толкова много добро бе провалено от глупостта ми? Аз. Явно аз. Нужни са само, примерно, десет или единайсет години, за да се освободя и от последната троха егоизъм, за да мога искрено да го приема. Някъде към 2004 година напълно съм се посветил на това да пренасоча времевата линия по първоначалния й път. Вместо, знаете, да се опитам да отмъстя на Лайънъл и да спася Пени и семейството си.
Четиринайсет години назад, Лайънъл довършва своята машина на времето. Готова е за изпитание.
И точно тогава започва същинското ми образоване. Имам привилегията и проклятието да наблюдавам как Лайънъл прекарва близо четиридесет години в усилие да я построи. Работилницата му е в един ъгъл в същия подземен бункер, където е инсталиран Двигателят — човек с невъобразим ресурс, финансов, технически и интелектуален, който съзнателно избира да работи в нещо, което по същество е затворническа килия. И да знае, че аз също съм съкилийник тук, никога не признава присъствието ми. Аз съм толкова призрак, колкото бях в онзи ден на 1965 година.
Това, на което съм свидетел, е… провал. Цели десетилетия на провали. Колкото по-назад отивам, толкова повече провали. Точно така откриваш кой е някой. Не успехът. Не резултатът. Борбата. Частта между започването и завършването, която е истината за живота. Все едно дали го беше целял или не, това е подаръкът на Лайънъл за мен. Уважавам го, презирам го, съдя го, оправдавам го, възхищавам се на постиженията му, кроя смъртта му, опознавам Лайънъл Гьотрайдер по-добре от всеки друг. Изгърбен над работната си маса, драскащ изчисления с надъвкан жълт молив, суетящ се с оборудването, извършващ симулации на компютър, проектиран от самия него, ден и нощ, уикенди, празници, всеки ден той работеше. Опитваше се да създаде нещо, което никой друг никога не бе опитвал. Също като баща ми.
Не мога да кажа, че прощавам на баща ми за неговата отчужденост през целия ми живот, но най-сетне разбирам какво правеше той през всичките онези години в кабинета си, в лабораторията си, на масата за вечеря, когато изнасяше реч пред колегите си, когато се разпореждаше на сътрудниците си, когато изключваше, докато майка ми му говореше, когато напускаше стаята, щом аз влизах — той се проваляше.
Докато наблюдавам Лайънъл, научавам нещо за успеха, което изобщо не научих в живота си като син на баща си. Продължаваш да работиш. Продължаваш да опитваш. Продължаваш да се проваляш. Докато един ден в далечното бъдеще, който за мен е далечното минало, провалът свършва. Това е цялото усещане за успех. Не триумфално. Не бляскаво. Просто облекчение. Най-сетне си престанал да се проваляш.