Можеш да направиш много с петдесет години нищо друго освен мислене.
Спомням си какво ми каза Дейша веднъж в едно изоставено градче, в един изгубен свят. Прави нещо. Бъди нещо. Направи нещо. И разбирам какво всъщност означава това.
Съставям план какво да правя, щом най-сетне стигна до крайната точка на пътуването си. Не просто линеен план, а последователност от планове, всяка потенциална евентуалност разнищена, обмислена, наместена в мрежата от възможни варианти.
Какъвто и гняв да изпитвам към Гьотрайдер, той се разсейва през десетилетията. Все едно става дума за някакво старо семейно недоволство. Знаеш, че би трябвало да е важно, но е било твърде отдавна, за да те занимава повече. Освен това той е единственото лице, което изобщо виждам, и докато наблюдавам как излиза от старческата възраст и се разгръща в мъжа, когото за първи път видях през 1965 година, неволно изпитвам привързаност към него. Виждайки как ходи по-изправен, лицето му по-гладко, тялото му по-отпуснато, косата му по-гъста и по-тъмна, очите му по-ясни, погледът по-остър, изпитвам съпричастност към него — изолиран, гениален, изгубен. Аз му причиних това. Това отеква в мен, докато наблюдавам как се превръща в мъжа, който беше: аз бях отровата, която го развали. Аз му казах да чака, че ще дойда да поправя сгрешеното, но не разбрах какво щеше да му причини чакането.
Или може би разбрах. В края на краищата, все още не съм му казал да чака. Онова „аз“, което е затворено за пет десетилетия, ще вземе това решение. Дали да го накажа, че ми причини това, цикъл от болка, от който никой от двама ни не може да се измъкне, преди да се е изчерпал? Или петдесет години нищо ме закаляват за болката от едно безкрайно чакане?
Най-сетне няма повече планове за съставяне. Знам какво да направя, какво да кажа, всичко, което той би могъл да каже в отговор, и как ще реагирам, разклоняващо се гнездо от думи и действия, които могат да доведат само до правилното им разрешение. Тъй че оставям плановете.
Обръщам се навътре. Разбирам кой съм аз, кои части от мен са Том, кои части от мен са Джон, къде те се застъпват и защо се различават. Стигаме до разбирателство — Джон дори няма нищо против да се оттегли в по-дълбоките гънки на общия ни ум, стига да му дам нещо, за което да мисли.
Заедно двамата с Джон проектираме всяка сграда във всеки град на планетата. Правим подробен план на света и той е великолепен. Единственото, което той бе постигнал досега, бяха безцелните драскулки на едно дете. Заедно изграждаме нов корпус за цивилизацията ни.
Пиша тази книга глава по глава, запаметявам думите в последователност, за да мога да ги сглобя, когато пожелая. Помня съставянето на тази глава. Беше някъде към 40 години навътре в процеса, средата на 70-те, съдейки по облика на Лайънъл, макар че дотогава, разбира се, отдавна съм престанал да се интересувам от дати.
Опитвам се да се вкопча в Пени, и още как. Не само защото две седмици от петдесет и една години са мимолетен промеждутък от време. Лайънъл посвети живота си на Урсула и това му донесе щастие и болка в еднаква мяра. Но той можеше да запълва резервоара, в промеждутъчните им събирания затягаше болтовете и изстъргваше ръждата на неспирната им емоционална машина. Аз разполагах само със спомени. Слънчева светлина в косата. Тонът на дълбокия й гърлен смях. Изплъзващото се ухание, което може да е било нейно или пък на другата Пенелопе, а може да е било на някой друг или изобщо да не е било.
Помислих да навляза в повече детайли тук, да се опитам да предам какво е усещането да преживееш петдесет и една години в преобърната хронология. Как, докато стигнеш до тях, събития, за които си мислил, че ще е вълнуващо да видиш — Лайънъл за първи път поставя работната си маса в ъгъла на помещението, отваря първия от стотиците бележници, дъвче първия от хилядите моливи — изглеждат някак банални, защото си проектирал толкова много техни версии, реконструирайки случилото се от онова, което вече си видял, че когато се случват, просто свиваш рамене: Е, да, точно така си представях, че е станало.
А и какъв е смисълът? Огромната пропаст от време не може да бъде описана така, както го преживях. Не би трябвало да може.
След пет десетилетия без дишане или мигане или говорене или усмихване или крещене месеците отминават като часове, седмиците като минути, дните като секунди. Когато започва да се случва нещо, дотолкова съм изгубил способност да забелязвам физически събития, че това почти убягва от вниманието ми, докато нишката се затяга здраво на макарата си. Двигателят е измъкнат от гнездото си от жици и тръби, натоварен е на камион, откаран е до един кей, вдигнат е с кран, прибран е в контейнер. Намира се в товарния трюм на кораб. В пристанището на Сан Франциско. Чайки. Миризма на бензин. Цигарен дим и поп музика на пращящо радио.