— Вие ще конструирате тази машина на времето — казвам. — Това ще отнеме много време. Ще изглежда невъзможно, защото е невъзможно, но вие сте Лайънъл Гьотрайдер и невъзможно е безсмислена дума за вас.
Това, изглежда, го усмирява. Може би точно тия тъпи навивки го разядоха през десетилетията, но така или иначе вече се бях чул да ги изричам, когато видях тази игра наобратно.
— Споменахте, че аз ви изпращам обратно тук — казва той. — Но от кога?
— Разбирам защо упорствате, като ви се каже, че бъдещето ви е предопределено, но се утешете с факта, че вие сте този, който го предопредели. Това е ваш план. Да се поправи каквото се обърка.
— Но не сте ли вие виновен за това, което се обърка? — казва той. — Ако не бяхте се появили, когато се появихте…
— И ако вие не бяхте се паникьосали, когато ме видяхте… И двамата направихме грешки. Поради което съм тук. Мога да се извиня или да изправя времевата линия, тъй че нито моята, нито вашата грешка да не се случат изобщо.
— Или бихте могъл да направите и двете.
Хвърля ми лека усмивка, сякаш е преодолял първоначалния шок и шантавото обвинение за тази исторически безумна ситуация донякъде го забавлява. Оценявам спокойствието му под напрежение, въпреки че все пак си е коварният стар негодник, който заплашва да убие всички, които обичам. Което ме води към онази част от плана ми, която е най-несигурна, защото е съмнителна и скалъпена, но трябва да опитам заради нищожния шанс наистина да подейства.
— Внимавате ли? — казвам.
— Да.
— Името ми е Джон Берън. Баща ми е Виктор Берън. Майка ми е Ребека Критъндейл-Берън. Сестра ми е Грета Берън. В бъдещето вие ще ги намерите и ще ги следите, но никога няма да взаимодействате с тях по никакъв начин. Разбирате ли? По никакъв начин. Направите ли го, това ще развали всичко. Но ще бъдете готов. Когато се появя на вратата ви, ще знаете, че е време да действате. Ще пратите оперативни сътрудници, които да ги задържат. Насила. Това ще ви трябва, за да ме склоните.
— За какво говорите? — казва той. — Искате да похитя семейството ви?
— В бъдещето няма да съм склонен да ви помогна. Трябва да бъда принуден. Но изобщо няма да им навредите. Ще бъде просто празна заплаха.
— Трябва да има друг начин — казва Лайънъл.
— Ще има и една жена. Името й е Пенелопе Вешлер. Сътрудниците ви ще вземат и нея. Но нещо ще се обърка. Тя ще се опита да избяга. Ще има физическа разправа и ще я ранят сериозно.
— Аз съм учен — казва той. — Целта на труда ми е да създам неограничена енергия за света. Да направя живота по-добър за всеки. Не мога да наранявам хора.
— И няма да го направите. Всичко ще е фалшиво. Ще изглежда реално за мен, но ще е симулация. Замислена само да изглежда автентично. Никой няма да пострада.
— Не разбирам.
— Ще транспортирате безопасно четиримата до оперативната си база в Хонконг.
— Чакайте, защо Хонконг?
— Моля ви да направите това, защото трябва да се направи. За да затвори цикъла. Вашата отговорност е да ги опазите невредими, но да изглежда, че застрашавате живота им.
— Ако промените миналото, защо е важно какво става в едно бъдеще, което никога няма да възникне? — пита той.
— Важно е, защото това е усещането ми.
Дори след петдесет години обмисляне, не съм сигурен дали ще убедя Лайънъл да фалшифицира похищение на семейството ми и нараняване на Пени. Но след десетилетия, прекарани в претегляне на варианти, най-добрият ми шанс да защитя хората, които обичам, без напълно да разруша времевата линия, която ме доведе дотук, е този скромен психологически гамбит. Всичко трябва да съвпадне.
— Добре — казва Лайънъл.
— Къде е фотокамерата ви „Полароид“?
— Какъв „Полароид“? Нямам „Полароид“.
— Имате. Идете и я донесете.
Лайънъл се кани да отговори, но спира, нещо му хрумва. Прекрачва купчина отломки и бръква в ъгъла, където се събират конзолите. Измъква онази прословута кожена раница. В нея е подаръкът за рождения ден с панделката отгоре. Разкъсва хартията. Подаръкът е съвсем нова фотокамера „Полароид автоматик 100“.
— Подарък е от леля ми в Копенхаген — казва. — Единствената ми жива роднина. Дори не е за моя рожден ден. Паметта й изневерява. Бърка ме с брат си, баща ми. 29 юни беше неговият рожден ден. Разнасям го вече две седмици. Мислех, че ще е твърде потискащо да го отворя.
— Устройствата свързани ли са? — питам.