Но аз все пак се появявам в 2016 г. с безумна история за пътуване във времето.
Времевото издърпване действа безотказно — съществуването ми в 1965 изисква да съм роден в 1983 г., за да получа съзнанието си в 2016. Родителите на мама бяха от Северна Англия и преживяха Третата световна война. Родителите на баща ми изобщо не се преместиха от Австралия в Канада, тъй че отраснах в развалините на Виена. Срещнаха се в една болница в Женева. Баща ми беше загубил двата си крака в опит да спре атентатор самоубиец в музея „Волтер“, а майка ми бе ослепяла, след като радиоактивна прах запраши миглите й, докато се криеше в един ски курорт в Алпите, който беше срутен от снежна лавина и изоставен. Беше на средата на „Големите надежди“ на Дикенс, когато зрението й угасна. Чиновническа грешка ги постави в една и съща стая и се заговориха. Баща ми предложи да прочете на майка ми останалото от романа на глас. Отне три дни, докато я свърши. След това се любиха.
Тя така и не научи как изглеждам. Той умря на следващия ден, защото сексът беше толкова енергичен, че раздвижи вклинен шрапнел в аортната му клапа. Майка ми ме нарече Виктор и ме отведе до Аржентина, за да започнем нов живот. Или поне опита. Умря на кораба някъде в Атлантическия океан — рак, навсякъде.
Осиротял в морето, бях полуосиновен от капитана на кораба, мъж на име Хатауей, защото сметна, че компания на жена му в Австралия може би ще е добре дошла. Беше мила дама, Мериголд, и ми останаха няколко хубави спомени от нея, преди да я убият нашественици, когато бях на девет.
Полудивото ми юношество в австралийската пустиня всъщност не беше съвсем лошо, предвид това, че планетарната екосистема бе в пълен разпад. Влечугите се справяха добре, но птиците и големите бозайници бяха изчезнали. Почвата беше отровна. Когато валеше, човек трябваше да се крие под нещо здраво, защото капките изгаряха кожата. Луната започваше да изглежда разумна възможност за преселване. Само че след като глобалната икономика бе разбита и всички функциониращи държави бяха в състояние на непрекъсната война, никой не строеше космически кораби.
На седемнайсет години влязох в Новата тихоокеанска армия, обтегнат военен пакт между Китай и Австралия, които заедно контролираха Антарктика и я използваха като стабилна база за набези срещу Южноамериканската република. Новата тихоокеанска армия подлагаше на строго изпитание всеки индивид, за да определи мястото му в социалния механизъм, и бях насочен към „Изследвания и развитие“, което означаваше, че трябва да изучавам наука и инженерство, вместо просто да уча ефикасни начини за убиване на хора. Да, крайната цел беше да се развиват по-ефикасни начини за убиване на хора, но все пак… включваше книги.
Радвах се на стабилно израстване по чин, когато на 11 юли 2016 колабирах с гърчове и ръсене на ругатни. Когато се съвзех, избълвах някаква безумна история за пътуване назад във времето, за да бъда свидетел на първоначалната авария, която предизвика апокалипсиса.
Научното изследване в Новата тихоокеанска армия е сравнително отворено за необясними явления, което, предполагам, се случва, когато светът ти е опустошен от необяснимо явление, тъй че старшите надлежно изпратиха разказа ми нагоре по командната верига. Един генерал с политическа власт, Антарес Лионг, беше заинтригуван — сметна, че пътуването във времето би могло да е начин да победи враговете си, преди да са му станали врагове. Бях назначен в секретна група със задача да конструира машина на времето.
След известно време всичките ми колеги бяха екзекутирани заради провал в изобретяването на пътуване във времето. Статутът ми на визионера, вдъхновил програмата, ме спаси от куршума, но получих друга смърт — бях замразен в криогенна камера, докато пътуването във времето наистина би могло да се изобрети. Допуснах, че това ще е никога, затова, докато студът ме потапяше в дълбок сън, сметнах, че е най-щастливата смърт, която светът би могъл да предложи.
Дали някой накрая измисли пътуването във времето, разтопи ме, докато се върна в съзнание, и ме изпрати назад до 1965 година? Не знам. Възможно е да съм бил на лед за седмица или за 10 000 години. Знам само, че всичко, в което вярвам, е под обсадата на нова реалност, настояваща с плътност, яснота и сила, че това, което трябва да се случи, е: Лайънъл издърпва лоста, устройството се изключва и започва да се топи и аз не го спирам.