Едно. Издърпваме нагоре активиращия лост на Двигателя точно когато сме запокитени като бумеранг обратно към настоящето. Единственото настояще, което изобщо ще бъде.
132
Пронизва ме смразяваща тревога, че ще се събудя в болницата, след като съм колабирал на строителния обект на Джон, и ще бъда принуден да преживявам цялата тази последователност отново и отново и отново, в безкраен цикъл. Но точно този екзистенциален ужас ми е спестен. Това финално пътуване във времето е с мигновения апарат на баща ми, тъй че не съм натикан в нови петдесет години паралитично самонаблюдение. С рязък блясък на светлина и грохот в ушите, се връщам в 2016. Чак сега истински оценявам гения на баща ми в сравнение с този на Лайънъл.
От изуменото изражение на лицето на Лайънъл, застанал точно пред мен, става ясно, че не е изтекло почти никакво време. Всичко е точно както когато напуснах, само дето не държа машината на времето.
— Не подейства — казва Лайънъл.
— Подейства — отговарям.
— Вие се върнахте?
— Да.
— Но аз все още съм тук.
— Точно така, Лайънъл. Ние успяхме. Спасихме света.
Прегръщам го. Тялото му се сковава и аз се притискам в него, обгръщам го с ръце.
— Не — казва Лайънъл. — Ще опитате отново.
Очевидно не прегърнах Лайънъл, защото ми беше липсвал. Направих го, за да се доближа достатъчно и да защипя един нерв в лакътя му, отпращащ стрели на болка към врата му, докато откъсвам от китката му устройството, с което командваше системите, да го пусна на пода, да го стъпча и размажа деликатните механизми под петата си.
Трябва да има вградена алармена система, защото веднага щом се откъсва от китката му, охранителната врата се отваря рязко и Вен, дебеловратият шофьор, нахлува с извадения си полуавтоматичен пистолет.
Обръщам светкавично Лайънъл пред мен като жив щит и леко го тласкам към Вен, тъй че той прави неволна, колеблива стъпка напред, за да запази равновесие. Вен трепва, несигурен дали основният му източник на доходи всеки момент ще се забие по очи на пода.
Използвам моментното му колебание, за да се хвърля към него странично, за да съм по-малка мишена. Нямам идея откъде знам това. Вен измества прицела, но е твърде късно.
Ръката ми се вкопчва в неговата, хванала пистолета, извива оръжието настрана от мен, чупи пръста му на спусъка, докато в същото време забива лакът в носа му и разбива хрущяла.
Другата ми ръка се стяга около врата на Вен и с рязко извиване прекъсвам мускулния достъп до гръбнака му.
Краката на Вен поддават и в съзнание, но временно парализиран, той се свлича на пода, оставяйки пистолета у мен. Кръв потича от счупения му нос, но той не може да движи нищо под раменете си, тъй че само потръпва като заклещен паяк.
Опирам дулото на пистолета в челото на Лайънъл.
Всичко това отнема, примерно, две секунди, и въпреки че аз съм този, който го направи, изглежда невероятно нагло.
Оказва се, че интегрирането на Виктор в съзнанието ми дава достъп до неговото дивашко постапокалиптично военно обучение за оцеляване. Което открива някои интересни възможности относно бъдещи житейски избори, но точно сега ме интересува само едно — да се погрижа за безопасността на Пени и семейството ми.
Обувката ми е на врата на Вен, пистолетът е притиснат толкова силно в челото на Лайънъл, че оставя белег.
— Чакай — казва Лайънъл. — Беше твоя идея. Не помниш ли? Ти ми каза да го направя да изглежда така, сякаш съм ги отвлякъл. Каза, че ще ти трябва мотивация. Те са в безопасност и невредими. Дори Вешлер, жената, Пенелопе, беше имитация. Наех един хонконгски режисьор да заснеме цялото нещо. Мисли, че е за японско риалити шоу.