Светът, от който дойдох, представляваше ускорена версия на човешката цивилизация, която се разви през XX век, предрешена от бедствията на Втората световна война и изстреляна още по-бързо по трасе, положено в двете десетилетия между 1945 и 1965 година. А след това просто продължи напред, технологията ставаше по-усложнена, по-безпогрешна, по-обширна, по-интегрирана, по… по… Но не беше въобразимо различна от бъдещето, мечтано след Пърл Харбър, Нормандия, Сталинград, Аушвиц и Хирошима.
Всъщност точно онези мечти я направиха реална. Ако бе съществувала технологията с невралните скенери, които да очертаят виртуална проекция на най-трескавите мечти на човечеството, за да дадат на хората нещо блестящо, жизнерадостно и утешително, с което да се събудят след мрачния пандемониум на военния кошмар, то щеше да изглежда точно като света, от който дойдох. И изглеждаше — активирано от Лайънъл Гьотрайдер на 11 юли 1965.
Като че ли колективното ни въображение престана да преразглежда представата за това, което цивилизацията би могла да бъде, фиксира един ясен модел и се захвана да работи, за да го осъществи. Това беше светът, който трябваше да имаме. Така че нямаше причина да се обмисля някакъв друг свят. Друга добре работеща дефиниция на идеология.
Тъй че, добре, каква е алтернативата? Ако светът не трябва да представлява зашеметяващо ускорение на техноутопичните фантазии на следвоенното поколение, тогава… какво? Между очевидната футуристична съдба и апокалиптичната разруха има ли друг път?
Седим около масата за вечеря, Пени и аз, и мама, и тате, и Грета, и Лайънъл, и — след смъртта на Джером — често и Ема, и говорим за това. Възможно ли е да мислиш извън кутията на своята идеология? Или идеологията е кутията, а ти трябва просто да се потрудиш да я отвориш? Може би е твърде късно за нас и най-доброто, което можем да направим, е да отгледаме поколение, по-малко оковано от демодирани мечти, свободно да си представи нещо… друго. Двамата с Пени също работим над това.
Трябва ни ново бъдеще.
137
Написах всичко това по две причини.
Първата причина е Джон. Това е романът, който той искаше да напише. Аз се наложих над живота му и той никога няма да се върне, или поне все още не, тъй че изглеждаше коректно да направя това последно нещо заради него.
Защо изобщо държа да постъпя добре с Джон? Заради Виктор. Представата за мен и Виктор като ангел и дявол на раменете на Джон, като в стар комикс, е утешителна. Защото означава, че животът, който обитавам в света, който спасих, не е невъзвратимо замърсен. Може би като всеки живот би могъл да тръгне и така, и така.
Морално, емоционално, онтологично не съм сигурен дали е важно кой всъщност е виновен за непростимите неща, които Джон направи. Трябва да поема отговорност, защото аз съм единственият останал. Ако Виктор е тумор, който отрязах, това означава, че беше проблем с решение. Него го няма, така че хората, които обичам, са в безопасност. Всички имаме проблеми, за които бихме искали да вярваме, че могат да бъдат решени. Всички имаме части от себе си, които бихме искали да отрежем.
Знам, че романите не би трябвало да заявяват директно това, за което са. Но това не е роман. Това са мемоари. Затова, надявам се, е добре да призная, че има една основна идея във всичко това. Никога не съм претендирал за мъдрост, до голяма степен е било точно обратното на всяка стъпка по пътя, но ето за какво смятам, че е тази книга: няма такова нещо като живот, който е трябвало да имаш.
Разбира се, аз, общо взето, съм идиот, който има само някакви невъзможно кратки пристъпи на мъгливо прозрение, тъй че чувствайте се напълно свободни да смятате, че е за нещо съвсем друго.
Тя е за това, за което ви е нужно да е.
***
Втората причина си ти, Том.
Искам да знаеш защо двамата с майка ти ти дадохме името, което ти дадохме, и какво всъщност стана, в случай че по някакви причини не мога да ти го кажа, не го направя или не искам. Довършвах това, когато можех, по малко всяка нощ, понякога с теб, спящ в ръцете ми, докато майка ти открадне няколко минути отдих между храненията. Опитвах се да уловя какво бе усещането тогава, за да ти е достатъчно интересно да го четеш, не по задължение и без да се объркваш, макар че ограниченията ми като писател вероятно са го направили по малко от двете.
И няма нищо лошо, наистина, ако не повярваш на нито дума от него, ако мислиш, че дори тази последна глава е една шантава преструвка, поредната странна шега на баща ти, претендиращ, че това е роман от спомени, след като очевидно е най-нелепата измислица. Кажи на приятелите си, че родителите ти са ти дали името на герой от полускалъпена история, която баща ти някога написа заради един сън, от който не е могъл да се отърси — но че отказа да го признае, че винаги взимаше шегата твърде насериозно, че настояваше до края, че всяка дума от нея е истина.