Трябва просто да програмирате един квантов компютър, който да чете картата.
Ако сте моят баща, разбирате, че когато изпратите една личност назад във времето, най-добрият ви залог е да направите така, че всичко, което изпращате с нея, всъщност да е направено от същия генетичен материал като тази личност. Това означава да наемете биоинженерен екип на най-високо ниво, който да сътвори някаква тъмна, тъмна магия в плазмените си резервоари и да отгледа персонализиран органичен компютър, способен да се интегрира във всеки кожен костюм. Един централен оперативен възел се свързва чрез жички, направени от неврални аксонни влакна с десетина координатни точки, всяка от които представлява вързоп от приспособени мозъчни клетки, излъчващи прости електрически импулси.
Да, когато пътуваш назад във времето, това означава да носиш костюм от кожа, свързана с нерви към десетина малки мозъка. Органична компютърна система, изградена с една-единствена цел: да те върне от миналото в настоящето цял и невредим.
Влизаш в дефузионната сфера, седефенобяло искрящо кълбо с люк, който се затваря без следа, и машината се задейства с тихо, дълбоко басово бръмчене. Кожата ти настръхва. Отверстията по тялото ти се разширяват. Усещаш носа и устата си пресъхнали и опушени като фосфорна клечка кибрит, натикана в гърлото ти. Костите си усещаш кухи, кръвта — пенлива във вените и артериите. Очните ти кълба сякаш са се раздвижили в кухините си, все едно че са готови да изплуват от черепа ти като балони с хелий, ако не ги задържат оптичните ти нерви.
И тогава ставаш призрак. Хората те виждат, но можеш да преминаваш през всичко плътно. Не можеш да говориш — нематериалността разстройва гласните ти струни — но можеш да виждаш и чуваш чудесно. Обонянието е странно. Дори да подушиш нещо, което е точно пред теб, ти прилича на смътен лъх, понесен от бриз от мили разстояние.
Всъщност не направих нещо страхотно, докато бях нематериален. Беше само за експериментални тренировъчни цели. Прекарвах средно около дванайсет минути в рутинна серия тестове и след това, щом навлезех в двуминутната червена зона, бързо се връщах в дефузионната сфера, за да бъда възстановен. След това си тромав и муден около два часа, все едно че молекулите ти трябва отново да свикнат с гравитацията, но иначе се чувстваш чудесно.
Не че беше важно как се справях с тестовете си в състояние на нематериалност. Шансът да се върна назад във времето беше нулев. Пенелопе беше твърде добра в работата си, за да има изобщо нужда от дубльор.
Там бях по четири причини, но всъщност причината беше една: съжаление.
16
Защо навлизам в такива подробности за дефузионната сфера? Защото така видях Пенелопе Вешлер гола за първи път. И тя така ме видя гол за първи път. Доста по-заинтригуван бях от първото, но второто се оказа много по-значимо.
Двамата с Пенелопе правим рутинен тренировъчен модул, виртуалната симулация как да ходиш, когато си нематериален, за да не затънеш, да речем, в земята или да полетиш във въздуха, а да можеш наистина да поставяш едното стъпало пред другото. Изисква да съчетаеш неосезаемите молекули в стъпалата си с кохерентните молекули на пода, все едно че вървиш по повърхността на покрито с тънка ледена кора езеро и се стараеш да не пропаднеш.
Правя каквото правя обикновено, а то е да се мъча да подражавам на това, което прави Пенелопе, доколкото ми позволяват способностите, и драматично да се провалям. И тя прави каквото прави обикновено, а то е да ме превъзхожда в дадената задача, над всички предишни оценки, докато ме пренебрегва напълно.
А след това… нещо се обърква. Пищят аларми, бляскат червени лампи, двамата с Пенелопе ни натикват в заключена обеззаразяваща камера. Глас, твърде силен, говорителят придава леко бръмчене на гласните, ни съобщава, че системата за сигурност е засякла неидентифициран замърсител, който надвишава медицински безопасните нива на радиация. Трябва да следват протокола.
Казва ни се да свалим дрехите си. Малко съм изтръпнал, защото някой току-що ми е съобщил, че може би съм заразен със смъртоносна доза радиация, тъй че всъщност не осъзнавам, че съм в малко помещение сам с Пенелопе Вешлер и че двамата се събличаме. Смъквам всичките си дрехи и тя смъква всичките си дрехи и ги поставяме в контейнер, който се изтегля в стената от механични ръце на робот.
Стоя там, гол. Тя стои там, гола. Впръскват тази мъгла върху нас от дюзи в тавана и тя има мирис на метал, но прилича, общо взето, на брокат. Знаете, онзи искрящ прашец, който децата пръскат по лепило за арт проекти. Сигурен съм, че има сериозна медицинска причина за вида му, но прави възможната ми смърт от радиационно отравяне да изглежда ужасно празнично.