Беше ужасно. Щях да се махна след първия месец. Ако не беше Пенелопе.
Всички служители на баща ми се почувстваха задължени да присъстват на погребението на майка ми, тъй че когато започнах да работя в лабораторията, преживях и онзи неловък ритуал, в който при първото ни запознанство всеки от тях веднага изразяваше съчувствие за загубата ми. Сигурен съм, че бяха искрени, но също така съм убеден, че искаха да спомена на баща ми колко са вежливи, ако изобщо се спомене за тях в разговор с него, което така и не стана, тъй като ние двамата рядко разговаряхме. Щом напрегнатата динамика на отношенията ни стана общоизвестна, състраданието пресъхна, както и мимолетното флиртуване и заобикалящото ме любопитство.
Първия път, когато срещнах Пенелопе Вешлер, не бях уплашен от репутацията й, нито исках отчаяно да я впечатля, макар да имаше и от двете по малко, нито обърнах внимание на външността й, стройна, стегната и готова за всичко в период от живота ми, когато не се чувствах квалифициран за нищо. Това, което забелязах в нея веднага, беше какво тя не направи: изобщо не спомена за майка ми.
Допуснах, че е твърде увлечена в обучението си, за да я занимават социални тънкости, но после, две седмици след като бях назначен за неин дубльор, се появих на семинар по работа с прототипа на Двигателя Гьотрайдер. Вътрешният механизъм беше изключително сложен, но за да се активира устройството, беше нужен само един лост, който се дърпаше нагоре при включване и надолу за изключване, въпреки че беше замислен да не се изключва никога освен при спешен случай. И техникът, който изнасяше лекцията, с когото още не бях се запознал, ме отведе настрана за ритуалното поднасяне на съболезнования. Изломотих полагащите се благодарности и седнах на определеното ми място до Пенелопе. През двете седмици не ми беше казвала нищо, което да не е техническо указание за съотношения на толеранс или мрежова диагностика. Така че не очаквах да ме заговори — тихо, така че само аз да чуя, без погледът й да се отклони от презентацията, ставаща пред нас.
— Съчувствието е трансакция — каза Пенелопе. — Позволиш ли скръбта ти да стане за продан, стойността й става нищожна.
Толкова бях стъписан, че не можах да измисля отговор. Но знаех точно какво има предвид.
Подобно на медицинско чукче за изследване на рефлекса, цял живот на бащина дистанцираност и майчина закрила ме бяха научили да включвам мигновено, като изоставено патенце към минаващ лебед, на определена честота на емпатия — искрено разбиране, оголено от съжаление.
Влюбен бях в нея, макар че тя нито знаеше, нито я интересуваше, нито го искаше. Нейното незнание, незаинтересованост или неискане беше съществено за увлечението ми към нея. Ако някой ме беше попитал, щях да твърдя, че ако Пенелопе наистина ме харесваше, това вероятно щеше да ме отблъсне. Но както винаги, грешах.
18
Когато никога не си знаел какво искаш в живота си, да прекарваш много време в близост с някого като Пенелопе Вешлер е хипнотизиращо. Тя разбираше, че присъствието ми до нея за конкурентно обучение е изискване на работата й, и го приемаше безусловно. Като униформите, които носехме в лабораторията, аз бях просто част от работната среда.
Поне така си мислех. Когато скочиш от стръмнина, падането може много да прилича на летене, за известно време поне.
Прекарах часове в прехвърляне на алгоритми за любовна връзка, опитвайки се да разкрася профила си така, че системата да ме осъвмести с Пенелопе, но името й така и не излизаше в резултата. Няколко от другите дубльори съвпадаха със спектъра ми на привличане, защото професията е смятана за високо податлива на романтична съвместимост, но според обширните стандарти от базата данни за съпоставка на програмата двамата с Пенелопе не бяхме двойка. Нямаше математика за нас.
Прекарах три месеца обучение до Пенелопе. Държеше косата си здраво стегната на конска опашка, но понякога се измъкваха кичурчета и заиграваха на полъха от климатичната система. Това бе единственото у нея, което би могло да се опише като граничещо с ексцентричност. Иначе беше неумолима в своята съсредоточеност, решимост и упоритост.
Явно беше неуместно и някак гадно да я гледам влюбено, при положение че тя няма друг избор, освен да тренира с мен, затова се стараех да не поглеждам към нея, освен ако нямам разумно професионално оправдание да го направя. Изключението бяха ръцете й. Тъй като се очакваше да се уча от нея, беше нормално да наблюдавам ръцете й на контролното табло на симулатора. Дългите й, тънки пръсти и изпъкнали стави, китките странно деликатни, някак прекалено тънки за издръжливостта, която показваха, мускулите стегнати и жилави. Оглеждах дерматоглифите й като античен хиромант.