Пенелопе показваше абсолютна вещина и умение във всяка задача, която й даваха, а дойдеше ли моят ред, наблюдаваше търпеливо, безстрастно, докато се суетях, мъчейки се да имитирам движенията й. Изпитвах срам, но срамът бе увит около нещо друго, като изолация — знаех, че колкото по-дълго се суетя, толкова по-дълго ще ме гледа.
Да, знам, че това ме описва като невероятен неудачник. Но майка ми беше мъртва, баща ми — отчужден, колегите ми бяха пренебрежителни, приятелите ми — непохватни, бившите ми — още по-непохватни, и Пенелопе Вешлер беше най-добрата част от ежедневието.
Тя никога не се държеше с мен неуважително. Беше учтива, но формална. Разбира се, тя беше учтива, но формална с всекиго, но сравнено с откритата насмешка на дубльорите, това почти можеше да мине за топлина. Вървях по петите й, докато ме превъзхождаше във всичко и дипломатично ме пренебрегваше. До деня, в който се видяхме голи в камерата за обеззаразяване. След това тя все още общо взето ме пренебрегваше. Но имаше още нещо, трудно ми е да го формулирам точно, заряд — магнетично феромонно жужене, надвиснало между нас като паяжина, невидимо като цяло, но под определен ъгъл изпъстрено с утринна роса, което можеше да заискри просто за миг.
Никога не оставахме сами заедно, но засичах как ми хвърля погледи при симулаторите, по време на някой от ежедневните медицински прегледи или на курс по културни референции от 60-те г. Ако погледите ни се срещнеха, изчервяваше се по ключиците. Не вярвах, че личност като Пенелопе Вешлер би могла да е привлечена от мен. Мислех, че просто е смутена от онова, което се случи в камерата за обеззаразяване. Но пък онзи поглед, който ми беше хвърлила през рамо, когато излизаше през люка… какво все пак означаваше онзи поглед?
И ето ме, най-сетне поканен в светая светих на баща ми, поставен да играя дребна, но не съвсем странична роля в революционен научен експеримент, докато скърбя за наскоро починалата си майка, а единственото, за което можех да мисля, беше Пенелопе.
19
В неделя, 10 юли 2016 г., вечерта преди официалния старт на експеримента, в лъскавата, разкошна дирекция на един от бизнес конгломератите, финансирали проекта, имаше елегантен прием. Всички се облякохме официално и се смесихме с корпоративните служители, правителствените лица и научните съветници, които баща ми бе събрал да подкрепят инициативата му.
Преди да пристигнем, той изреди всички важни личности, които щяха да присъстват. Намекът беше ясен — това е списък на хора, с които в никакъв случай не бива да говориш, за да не ми попречиш.
Сложих си фармацевтичен пластир на корема, точно над черния дроб, за да настроя предпочитаното съотношение кръв — алкохол, нещо като навигационен контрол за пиячката. Ако надвиша фиксирания лимит, дробът ми се напълва с токсинни филтри. Тръгнах леко замаян и словоохотлив, но без риск да разстроя двигателните си функции или да ми паднат социалните задръжки. Онази сладка точка между увереност и арогантност, отпуснат, но не небрежен.
Тъй че пих няколко чаши шампанско, побъбрих с хора, достатъчно далеч от когото и да било от списъка на баща ми, и се постарах да изиграя гордия, но смирен син. По някое време се изнесох да поразгледам сградата, което не беше толкова интересно, защото всичко любопитно бе скрито зад заключени врати.
Така се озовах в един открит двор, осеян със скулптури, делото на нечий живот, натикано в затънтен ъгъл, за да повиши индекса на културна кредибилност на компанията. Скулптурите представляваха стилизирани човешки фигури, загледани нагоре към небето с лъскави стъклени очи. Луната бе ярка и стъклените очи правеха изящен визуален трик с лунната светлина, като я пречупваха през кухите вътрешности на скулптурите и им придаваха смътно вътрешно сияние.
Точно така я забелязах. Беше единствената фигура, неогряна отвътре.
Беше Пенелопе. Бяхме сами заедно.
20
Стоеше там, загледана в черното небе на синкавата лунна светлина. Не знаех дали да се приближа, или да се оттегля. На приема другите хрононавти плуваха сред умилкващи се тълпи. Тя бе избрала да остане за малко насаме и не можех да си представя сценарий, в който да съм добре дошъл. Но тогава, без да откъсва поглед от нощното небе, Пенелопе ми заговори.