Отначало се обръщах само към момчета, защото бях на дванайсет и се смущавах от момичета. Очаквах поне някое от хлапетата, които срещнах, да ме издаде, но никой не го направи. След две седмици се обърнах към едно момиче. То дори се увлече повече в това от момчетата. През целия си живот беше очаквала някой пълен непознат да дойде и да й предложи приключение, но такова, че да изисква да напусне безопасната си спалня. Онази нощ не играхме игри, освен ако не броите натискането за игра. За първи път изобщо целувах момиче. Казваше се Робин Суелтър.
Останах с Робин пет нощи, докато батко й не ни хвана в спалнята й облечени само по бельо. Дръпна ме от нея, докато тя покриваше полуоформените си гърди, и ме удари в лицето. Родителите й се набутаха вътре и бяха твърде огорчени от това, че съм живял у дома им пет дни, без да разберат, за да се ядосат както трябва. Обадиха се на родителите ми, докато домашният им медицински дрон заледяваше посинялото ми око. Майка ми дойде да ме прибере с мрачна физиономия.
През онези пет нощи хлапашко опипване двамата с Робин получихме достатъчно информация за органиката на допълващите ни се физики, за да ни изстреля до върховете на сексуалния опит в съответните ни училища. Вървях по коридорите като новородена легенда. Всяко момиче, което доскоро решително ме пренебрегваше, изведнъж започна да ме забелязва. А благодарение на Робин и нейното кльощаво, щедро любопитство, донякъде знаех и какво да направя с това внимание.
С Робин поддържахме връзка, но и двамата разбирахме, че магията помежду ни се е развалила. Не мога да кажа, че я обичах, но никога не бях ценил повече друго човешко същество.
Майка ми се самоубеди, че съм избягал заради Робин, а не че просто съм я срещнал в пътуванията си. Един младежки романс беше приемлив. Безсмисленото предизвикателство към баща ми — не.
Колкото до баща ми, той беше умерено загрижен, най-вече защото паниката и тревогата на майка ми през онези деветнайсет дни беше обсебила нормалното му ежедневие. Когато разбра, че съм бил способен да оцелея неопределено дълго, ако меката прегръдка на Робин Суелтър не ме бе изкусила, реши, че е приключил работата си като баща. Пуснеха ли ме сам, нямаше да умра. Можех дори да стигна до трета база.
24
Връщайки се на училище след бягството, направих най-важното откритие в юношеството си — няма значение колко си умен или умел, ако можеш по някакъв начин да си първи.
Петте ми дни с Робин Суелтър ме направиха първопроходец в носещата висок статус област на юношеската сексуалност. Момчетата бяха колебливи и сърдити, държаха отчаяно да чуят за откритията ми и в същото време настояваха, че вече знаят всичко, което можех да кажа. Скоро научих друг важен урок — никой не обича всезнайковците. Завистта се вгорчи в негодувание и момчетата стегнаха редици против мен. Но не ми пукаше, защото имах момичетата. А момичетата не искаха описание. Искаха доказателство. За първи път привлекателността ми нямаше нищо общо с фамилното име. Там, откъдето идвам, всъщност е малко трудно да бъдеш лош ученик. Образователният план за всяко дете е скроен до персонализирани методи на обучение, които рутинно се преоценяват и усъвършенстват така, че да гарантират никой да не изостава. Тъй че беше особено своеволно от моя страна, единственото дете на великия Виктор Берън, да занемаря уроците си и да се посветя на една-единствена извънучебна дейност: свалките с всяка, която ме пожелае.
За известно време поне. Нямах представа, че валутата на ранния ми опит коренно ще се обезцени с пренасищането. На петнайсет години, изчерпал тайното си знание, се сблъсках с непреодолимо препятствие. Момичетата искаха това да значи нещо. Искаха да разчитат на мен. Искаха да споделям с тях. Сексът вече не беше достатъчен. Искаха любов.
Чувствах се като бегач, който открива, че не се надпреварва в маратон, а в триатлон, пък той не само е забравил да си вземе велосипеда, но така и не се е научил да плува.
На петнайсет, без приятели, посредствен ученик без никакви сериозни увлечения, не знам какво изобщо щеше да стане с мен, ако не бях седнал до Дейша Клайн на една учебна екскурзия до Музея „Гьотрайдер“ в Сан Франциско. Никога не бях й обръщал много внимание, защото излъчваше асексуална студенина, която оцених едва след като се оказах социален изгнаник. Дейша се държеше отчуждено с останалите момичета и беше подозрителна към другите момчета, освен най-добрите й приятели от началното училище, Шао Молденадо и Ашер Фалон. Четиримата прекарахме цял ден в галерията със симулацията на авариралия Двигател Гьотрайдер, наблюдавайки отново и отново как светът свършва. Превърнахме се в сплотена глутница, която устоя чак до двайсетте ни години.