Пенелопе настояваше да прекрати бременността веднага. Едва ли имаше дори какво да се прекратява — една въшлива клетка. Десетсекундна процедура, извършена от фармацевтичен дрон, можеше да заличи всякаква следа от мен.
И дума да не става. Протоколът си е протокол. Това е пътуване във времето. Човешкото тяло е толкова сложно, толкова деликатно, инструментите са толкова фино настроени, действащите енергии — толкова мощни… всичко е твърде сложно, твърде опасно, твърде важно. Дори Пенелопе да прекратеше бременността тутакси, тялото й вече бе претърпяло дребни, но забележими биологични промени. Системата й трябваше да се прочисти от токсините, използвани за прекратяването на бременността. Нужно бе да се извърши диагностика и да се съпоставят новите медицински сканирания със старите, за да се гарантира, че тази трилиондоларова мисия няма да излезе от релсите заради нещо неочаквано.
Неочаквано, знаете, като това водещият хрононавт да прави незащитен секс със сина идиот на гения, на когото хрумна цялата идея и убеди многобройни корпоративни, правителствени и научни интереси да вложат огромни суми в неговия грандиозен план.
Дори да можеха да отложат всичко за два месеца, необходими, за да се потвърди, че Пенелопе е готова за мисията, нямаше да стане. Това беше и публично, и частно финансирана инициатива. Пълната прозрачност бе наложителна. Баща ми не можеше да скрие това от инвеститорите си. Никой нямаше да одобри Пенелопе след такъв гаф в преценката.
Не, за нея това беше приключило. Тя никога нямаше да се върне назад във времето.
Целият смисъл да има дублиращ екип е в това да се гарантира непрекъснатост на мисията. Ако се случи нещо, което налага член на основния екип да бъде изваден от състава, има колега за непредвидени ситуации — обучен, проверен, сканиран и готов да се включи.
Пенелопе вече не беше в основния екип. А аз бях нейният колега за непредвидени ситуации. Което означаваше, съгласно протокола, че щях да я заместя на мисията.
31
Не помня как Пенелопе ме нападна. Помня само изражението на лицето й. Бях си фантазирал, че може да се влюби в мен, но единственото в очите й беше омраза, леденостудена, до бяло нажежена. Закрещя, че съм направил това нарочно. Че искам да й взема мястото на мисията. Че това е някакъв отвратителен план и че не могат да ме оставят да се измъкна току-така.
Шантаво ли е, че бях донякъде поласкан? Че ме мислеше за толкова умен да скалъпя такава гениално мръсна схема. Означаваше ли това, че тя беше, тъй да се каже, впечатлена от мен и че след време някакъв вид емоционална магия би могла да преобърне омразата в любов? Цял един нов живот бяхме създали заедно и дори да беше случайност, трябваше да има нещо многозначително и единяващо в това буквално свързване… нали?
Фактът, че докато Пенелопе се опитваше да ме пребие до смърт с голи ръце, а медицинските техници се суетяха безпомощно наоколо и се опитваха да я усмирят, ми минаваха тези глупави мисли, е обилно доказателство, че не бях достатъчно умен, за да скалъпя, още по-малко да изпълня план да я съблазня и оплодя, за да мога да я изместя на мисията.
Не разбираше ли тя, че изобщо не ми пука за мисията? Мразех пътуването във времето. То беше манията на баща ми, не моя. Бях се лепнал като дубльор само за да съм близо до нея. Предполагам, че никой от двама ни всъщност не познаваше другия.
Биологията не се нуждае от душевна близост, за да си свърши работата.
Охраната нахълта, издърпаха Пенелопе от мен и я изнесоха от стаята. Медицинските техници зажужаха над малките ми ожулвания с лампите си за кожно регенериране и докато седях там, очите ми засякоха екран на стената. Образът показваше мъхесто кръгче с лека трапчинка отгоре.
Беше клетката в Пенелопе. Нашата клетка.
32
Двамата с Пенелопе седяхме в кабинета на баща ми, докато тя му обясняваше с неделикатни клинически термини какво се бе случило предната нощ, стъпките, които щеше да предприеме, за да разреши проблема, и защо категорично продължава да бъде най-квалифицираното лице, което да води екипа на мисията.
Да слушаш човека, с който си спал предната нощ, да описва цялото преживяване на баща ти, докато седиш там като нахокано дете, беше ужасно неловко, но много по-лошо беше да гледам отвратен как Пенелопе се опитва да извърти унизителната ситуация. Лустрото на хладна рационалност, с което бе успяла някак да се покрие, след като охранителният екип я беше измъкнал от медицинския център, докато риташе и ревеше преди десет минути, бе толкова крехко, че беше трудно да си в същата стая с нея.