Това беше забележителен обрат, като се има предвид, че преди единайсет минути единственото, което исках на света, бе да съм в същата стая с нея, която и да е стая, където и да е.
Баща ми слушаше с гръб към нас, загледан навън през стъклената стена към главната платформа, на която бе поставен Време-пространственият транспортен апарат — машината на времето. Големият часовник беше почти изчерпал числата, четиридесет и седем минути до момента, който баща ми бе обявил с такава тържественост преди една година. Тълпа техници стояха неловко наоколо в очакване на указания, за да извършват последни приготовления за старта на мисията.
Помня как си помислих колко тъпо е всичко това. Знаех със сигурност, че баща ми бе изобретил апарата така, че да може да се задейства само от един човек. Техниците бяха само за представлението. За да се уверят инвеститорите, че парите им не са похарчени за нищо. Разбира се, всеки на платформата си имаше специфична задача, но всички функции бяха автоматизирани. Когато изчисленията са толкова точни, човешката намеса е рискована. Планът от самото начало беше баща ми лично да задейства контролния интерфейс. Той беше единственият, на когото можеше да се довери, че ще го извърши правилно.
Това са нещата, за които мислиш, когато бъдещето ти се разпада пред теб.
Баща ми прекъсна несвързания монолог на Пенелопе. Каза, че разбира гледната й точка, но че тя е без значение. От хрононавтите се изискваше ясна преценка под силно напрежение, където един привидно несъществен пропуск би могъл да има катастрофални резултати. Простият факт, че е могла да допусне такава пагубна лична грешка точно в този ден, прекратява участието й. На нея не може да се разчита, каза й. Не е благонадеждна.
Объркана, Пенелопе отвърна, че било много удобно аз да заема мястото й — неговият син. В този момент баща ми изглеждаше, така да се каже, напълно отвратен. Каза, че няма начин да изпрати мен на мисията. Експериментът вече бил задържан за неопределено време.
Днес беше денят, за който баща ми се беше трудил три десетилетия.
Аз дори не казах нищо. Но предполагам, че изражението на лицето ми е било достатъчно, за да го вбеси. След трийсет и две години хладно равнодушие усетих зноя на гнева му. Като дете, единственото, което исках от него, беше да го интересувам достатъчно, за да може да ми се ядоса, но сега искреният му гняв просто се изля отгоре ми. Никога не бях забелязвал, че очите му са толкова влажни. Кожата под брадичката му беше някак по-торбеста. Гласът му се повиши с една октава, когато зарева, и това някак подби силата на гнева му
Същината на това, което каза, беше, че съжалява, че изобщо съм се родил.
Че всичко щяло да е по-добре, ако не съществувах. Апатичен, без цел, безполезен, животът ми нямал никаква стойност. Още по-лошо, провалил бях живота на по-добри хора от мен. А именно неговия и в доста по-малка степен — на Пенелопе. Че майка ми е имала късмет, като умря, преди да се е разкрила същинската величина на моя провал.
Изведнъж осъзнах — баща ми смяташе, че това, което направих с Пенелопе, е изцяло заради него. Акт на отцеубийствена агресия. Пенелопе Вешлер беше неговата миропомазана, водачът на мисията ни, хрононавтът, с когото всички други се сравняваха и на когото отстъпваха по качества, а в нощта преди експеримента, който трябваше да циментира научното му наследство, аз не само правя секс с нея, но й правя дете. Така да се каже, отнемам я.
Честно казано, изобщо не бях помислял, че дълбоко в моя копнеж и желание може да е заровен трънлив корен на отмъщение. Не, всичко това беше твърде объркано дори за мен. Тъй че бях напълно и адски разгневен. Разбира се, моят нагъл, егоцентричен, мрачен баща щеше да се опита да ми вземе това и да си го присвои. Може би намираме най-голямата обида в истините, които не можем да признаем.
Реших, че е време да задам фундаменталния въпрос на живота си.
— Защо изобщо ме направи?
— Защото имах да върша работа — каза баща ми, — а майка ти беше самотна.
Днес трябваше да е уникален ден в човешката история. И беше. Беше денят, в който баща ми най-после беше честен с мен.
Слушах дърдоренето му, докато жената, в която бях влюбен, седеше и пресмяташе как да обърне това в своя полза, и се чувствах така, сякаш наистина пътувах във времето, назад към всеки момент в живота ми, когато баща ми можеше да ми се е ядосал, можеше да е изпитал каквото и да било към мен. Беше като мимолетен поглед към онова, което можеше да е било, ако бях отраснал с този баща, честния, вместо с лъжеца, гения, призрака.