Времето, когато избягах от дома за деветнайсет дни, точно това исках тогава. Но майка ми направи препечен сандвич със сирене и отказа изобщо да го обсъждаме. Баща ми влезе в кухнята и без дори да забележи, че съм се върнал, взе сандвича, предполагайки, че е за него, и се върна в кабинета си, за да го изяде зад тежката затворена врата. Майка ми заплака, а аз я държах и се извинявах, извинявах.
По някое време злобата на баща ми изтля и Пенелопе се опита да върне разговора към това колко жизненоважна все още би могла да е за мисията.
— Вие спахте със сина ми — каза баща ми. — Никога няма да бъдете участник в тази или която и да е друга мисия. Всички ще научат какво направихте. За вас приключи.
— Тази мисия означава всичко за мен — каза Пенелопе. — Моля ви, доктор Берън…
— Моля ви, наричайте ме Виктор — прекъсна я той. — След като вече не работите при мен.
Не знам дали се опитваше да я уязви, или аурата на гнева му към мен беше толкова разрушителна за всички оказали се наблизо, но нещо вътре в нея се отключи. Тя се вцепени, лицето й пребледня отпуснато, очите й — безжизнени, мътни. Разбра.
Баща ми й каза да представи последния си доклад, докато той уведоми инвеститорите, че поради злополучен личен проблем експериментът се отлага до второ нареждане.
Наистина го правеше. Прекратяваше първата мисия назад във времето. Най-хубавият ден в живота ми, последван от най-лошия ден в живота ми. Всеки щеше да научи. Всеки щеше да знае това винаги.
Пенелопе напусна без повече думи. Аз също станах да си тръгна, но той каза, че все още не е приключил с мен. Дори вече не беше ядосан, сякаш последният му удар към нея бе изчерпал отровата и можеше отново да се върне в състоянието си на отчужденост и превъзходство. Продължи да изрежда монотонно многобройните разочарования, на които го бях подложил през годините — невзрачното ми представяне в университета, липсата на лични интереси, апатичната житейска кариера, неспособността да създам нито една социално, културно или дори политически смислена връзка… и честно казано, бях изненадан, че помнеше всичко това, след като рядко дори забелязваше, че съм в една и съща стая с него.
И точно тогава осъзнах нещо, което ме накара едва ли не да изригна.
Пенелопе не отиваше да съставя доклад. Не й беше останало нищо, което да каже. Отиваше другаде и отиваше там точно сега.
33
При цялата си гениалност, баща ми нямаше и представа защо се хвърлих към вратата. Не беше се досетил какво се кани да направи Пенелопе.
Втурнах се по коридора, изкълчих глезена си, когато взех завоя прекалено бързо, блъснах се в стената толкова силно, че ми остави оток, и се спуснах надолу по стъпалата, изкълченото ми стъпало се нажежи от болка. Знаех, че съм прав, защото чух познатото дълбоко басово жужене веднага щом запечатаната врата се открехна към помещението с високия таван, където се съхраняваха дефузионните сфери.
Едната сфера бе активирана.
Бях замръзнал на място, умът ми беше по-празен от всякога. Може би точно това бе изпитала Пенелопе, когато бе отишла в открития космос. Чух как някакви хора нахълтаха в помещението зад мен, техници си закрещяха едни на други, че протоколите за сигурност са нарушени. Алармите запищяха точно като в Деня, когато с Пенелопе за първи път се видяхме голи. Но онова бе началото на нещо, а това беше краят.
Пенелопе излезе от дефузионната сфера. Само че люкът все още беше затворен. Мина направо през него. Което трябваше да е невъзможно, защото дефузионната сфера е конструирана от вещество с висока плътност, потискащо нематериалността. Или поне го прави в безопасни параметри на дозиране. Никой досега не беше виждал какво става при небезопасна доза.
Поради което всички онемяха, когато тя пристъпи навън. Мина през него.
Пенелопе не изглеждаше по-различно. Да, имаше го онова блещукане, което получаваш, когато си нематериален, да кажем, неосезаемите молекули на най-външния кожен слой не могат правилно да взаимодействат със свързаните молекули на въздуха около теб. Но иначе изглеждаше както винаги.
Само дето никой не можеше да я докосне, да я сграбчи или да я натика обратно в дефузионната сфера. Нямаше значение колко крещяха, викаха и я умоляваха да не прави това. Нямаше значение колко силно някой осъзнава в този момент, че всичко, което досега не беше знаел, че иска, се разпада по шевовете. Нямаше значение, че поне една от клетките в нейното тяло е наполовина на някой друг.