Да, разбирам, че това е доста добре работеща дефиниция на идеология — система на вярване, толкова увличаща, че прави задаването на въпроси безсмислено.
Не беше съвършено. Правеха се грешки. Ставаха злополуки. Осуетяваха се амбиции. Хора се нараняваха. Майки умираха. Синове не можеха да проумеят защо бащите им не ги обичат. Жени забременяваха и не искаха бебетата. Извършваха се самоубийства.
Но беше един добър свят, разумен свят, милиарди хора с техния ценен живот, някои егоистични, някои безкористни, повечето — по малко и от двете. Никой не заслужаваше онова, което им причиних.
35
Събудих се в болница, мислите ми — размътени и разпилени. В първия момент си помислих, че съм оглушал, но беше просто заради шумозаглушителите в стерилния възстановителен куб. На очите ми им беше нужно доста време, докато се фокусират, да кажем, че светлинните вълни, пълзящи нагоре в оптичните ми нерви, се разпръсваха по пътя си. Трябва адски да съм ги изплашил, за да ме дозират толкова тежко. Може би всичко, което се случи след това, беше, защото докторите бяха сбъркали дозата. Може би невралните скенери бяха измерили погрешно ендокринните ми нива. Може би нито един от последвалите ми избори не беше избор.
Но пък дали изобщо някой наш избор наистина е избор? Мозъкът е облачна буря, която кипи и пращи в трите фунта мокро месо. Съществуват ли изобщо съзнателни решения, или всичко е инстинктивна реакция, накичена с деформирана логика?
Тези въпроси определено не си задавах, щом химическата мъгла се разсея и мрачната истина се върна. Пенелопе си бе отишла. Нашата клетка си бе отишла. Геният на баща ми беше рухнал. Лабораторията му изоставена. Мисията отложена за неопределен срок. Целият екип, хрононавти, техници, съветници, баща ми, всички изолирани в жилища с напълно изключени комуникации, докато адвокатите се трупаха за полагащите се разпити, предричаха множество законови санкции, очернени репутации, правителствени мерки, корпоративни одити, цялата област на пътуването във времето задържана за едно поколение.
Удивително е колко големи щети може да причини един пенис.
36
Там, откъдето дойдох, хората имат различно отношение с властите. Синтезаторите на храна, рециклаторите на дрехи и огромните взаимосвързани жилищни кули означаваха, че на никого не му липсва храна, покрив или подслон. Посегателството върху собствеността не беше кой знае какъв проблем, защото всичко беше кодирано и проследимо, тъй че дори да откраднеш нещо, не би могъл да го използваш или да го отнесеш където и да било. Душевните заболявания и злоупотребата с вещества съществуваха, но се справяха с тях като със здравословен проблем. Лекарствата се самосинтезираха в местно лечебно заведение, тъй че човек можеше да развие пристрастеност към пенлив амфетамин, бинарно сладко или морфокаин и да иде да спи под моста, ако наистина го иска, но никой не го правеше.
Просто не беше бунтовен свят. Може би това звучи тъпо и не, да речем, достатъчно пънк рок, само че пънк рока го нямаше в моя свят. Пънк рокът не беше нужен.
Не искам да кажа, че ентропията никога не разстройваше системата ни, а просто, че когато го стореше, повечето хора изчакваха властите да си върнат говната под контрол, за да можем всички ние да се върнем към сигурността, удобството и изобилието. Всичките ни материални нужди се осигуряваха от грижливи корпорации с чудесно клиентско обслужване, тъй че избираемите правителства съществуваха само за законово надзираване, обществена безопасност, международни търговски споразумения и готовност за действия при бедствие. Хората се доверяваха на системата.
Поради което беше толкова лесно просто да изляза от болницата, въпреки че формално се очакваше да се предам в полицейската служба при освобождаване. Никой не ме спря, защото това не беше типът общество, в което хората съзнателно нарушават протокола.
Очакваше се усещането, докато лежиш в звукоизолиран възстановителен куб, да е за мекота и спокойствие. Само че оставаш сам с мислите си и е по-скоро като да си погребан жив в ковчег. Мозъкът ми отхвърляше всякаква системна оценка на положението ми, все едно че самият орган се беше затворил плътно, за да предотврати заразяване. Може ли мозъкът ви да покрие с коричка един спомен, както плътта ви покрива рана? Моят мозък адски сигурно се канеше да се опита.
Отворих куба и огледах тясното помещение без прозорци, където беше поставен. Нямаше никаква охрана. На никого не беше хрумнало, че трябва да бъда охраняван. Облякох дрехите си и закрачих бавно по коридора. Медицинските техници бяха заети с пациенти, а онези, които все пак ме видяха, приеха, че след като напускам болницата, ми е разрешено да го направя. Не бях равнодушно хладен под напрежение. Бях в остър шок. Кръвта ми бе като лава. Сърцето ми изригваше пламък. Но каквато и болка да изгаряше нервите ми, не можеше да стигне съвсем до изтръпналия ми ум.