Пред болницата имаше широк площад с улеи за приземяване на въздушни коли, докове за транзитни капсули и платформи за телепортиране. Стотици хора се движеха насам-натам, отиваха на работа, посещаваха пациенти, взимаха тестове, оставяха жени, прибираха семейството, клюкарстваха с колеги, бъбреха с приятели, флиртуваха с непознати, фрактален възел ежедневие. В следобедната слънчева светлина никой не узна за унищожението ми.
Загледах се в плетеницата връхлитащи отгоре въздушни коли. Тъй като се виждаха толкова често отдолу, колкото и отгоре, долните им страни бяха моделирани така, че да изглеждат също толкова приятно като корпусите им, с гладки блестящи кантове и с кръглите раковини на антигравитационните им двигатели, потръпващи със спокойната си мощ. Осъзнах, че не мога да си спомня какво стана с водача на въздушната кола, която уби майка ми. Не можех да си представя лицето му или да си спомня името му. Беше ли ранен и той? Настанен в същата болница, която току-що бях напуснал? Беше ли дошъл на погребението, неловко задържал се най-отзад в тълпата, несигурен дали трябва да поднесе лично съболезнованията си, или да остане смълчан и сконфузен в периферията? Какво ли бе изпитвал заради това, което бе причинил на семейството ми? Присъствието му бе като сянка, хвърлена от трик на светлината, това лице, което бе променило всичко в живота ми, но което бях напълно забравил.
Усмихвах се дружелюбно на всеки, покрай когото минавах, докато пресичах площада и влязох в транзитна капсула.
Не можех да обясня какво правех. Нямах никакъв план. Бях отново на дванайсет години и щях да избягам. Някъде, където никой не може да ме намери.
37
Върнах се в жилището си. Не бях притеснен, че полицията ще дойде да ме прибере, тъй че се придържах към наблюдаваната публична система и минах през входната врата посред бял ден. Не се криех. Бягах. Има разлика.
Нямаше какво да опаковам, но исках да прочистя тялото си и да сменя облеклото си. Видях го в спалнята си — кичур от косата на Пенелопе. Беше достатъчно, за да поръчам да ми отгледат биологически точна андроидна секскукла с мека кожа, топла отвътре и със снизходителен изкуствен разум. Щеше да прави каквото поискам и когато поискам и щеше да е точно като нея.
А ако този подход се окажеше прекалено гъвкав, недостатъчно спонтанен, можех да се регистрирам в сайт за секссрещи и да намеря желаеща непозната, която да се отбие с дигитален грим — образна проекция в реално време, положена на лицето й. Можеше да прилича на всичко, което поискам, можеше да прилича на тигър, делфин или гъска, стига това да ме възбужда, но щеше да е живо, непредсказуемо човешко същество, за което тази ролева игра щеше да е удовлетворяваща по негови собствени странни причини.
Или можех да сканирам образ на Пенелопе в един от безбройните алгоритми за запознанства и да намеря жена, която да прилича на нея толкова, колкото е възможно, и да кажа каквото трябваше да кажа, за да я накарам да си падне по мен, и да прибегна до феромонни добавки от черната борса, за да ни свържат хормонално, и може би дори здраво да подкопая самоувереността й дотам, че да помисли, че козметичната хирургия е нейна идея. И можех да се оженя за нея, и можеше да имаме дете, и можех да доживея до преклонна възраст с подобие на живота, който се разпадна пред мен.
Това, което казвам, е, че имаше един момент, в който се представиха други опции. Не разумни опции. Неразумни опции. Шантави, извратени, самоунищожителни опции. Но опции с последствия, ограничени до моя непосредствен емоционален радиус. Можех да го запазя като нещо лично.
Но не го направих.
Може би, ако имах достатъчно време, щях просто да продължа. Да изровя дупка, да го заровя и да изградя нещо ново отгоре. Но не това е видът време, който имах предвид.
38
В лабораторията беше сумрачно и зловещо. Тъй като обикновено пристигах късно и напусках рано, бях свикнал да е видимо оживена. Но сега беше пуста.
Баща ми беше конструирал апарата си за пътуване във времето така, че да е с елегантен дизайн и прост за опериране. Дори идиот можеше да го използва. Или дълбоко разочароващ син.