Бих могъл да продължа безкрайно, изреждайки списък с неща, които биха могли да изглеждат уж страхотни или ужасно технократски, в зависимост от личната ви настройка… но схващате идеята.
Или може би не схващате идеята: баналното ежедневно чудо на всичко това. Никога не мислех за въздуха, който дишах. Никога не почивах през ваканцията в едно от онези дървета къщи. Профилите с данни ми се струваха полезни, но любимото ми устройство беше онзи феромонен детектор, който издаваше тихо пинг, щом жената, с която общуваш, изпусне облаче хормони на привличане, и разбираш, че най-малкото е достатъчно заинтригувана, за да продължава да ти говори…
Дори това да съставяш разказ дума по дума и да се преструваш, че не знаеш как свършва — дори това ми е странно. Освен ако си ентусиаст за романи по индивидуална поръчка, каквато беше майка ми, някой, който обича да го водят за ръката като дете през градински лабиринт, там, откъдето идвам, повечето наративни забавления са най-малкото пасивно интерактивни, с прилагане на същата неврално проследяваща технология, която позволява на виртуалния ти симулатор на околна среда да те облекчи от сънищата ти сутринта. Всеки разказ е уникално персонализиран, желанията ти, страховете, безпокойствата, приумиците и странностите ти размесени в преструктурирания сюжет като скелет, около който собственото ти шантаво мозъче изгражда уникално тяло.
„Дежа вю“ е съществено за разказвателната палитра, притеснителното усещане, че си чувал историята преди, но не можеш точно да я наместиш. Онова странно, вибриращо неудобство е едно от най-пищните удоволствия в нашето майсторство на разказа и почти напълно липсва тук. Тук хората се оплакват, когато решат, че знаят накъде върви един разказ. Сякаш наистина важното е сюжетът. В този свят едни и същи думи винаги са в един и същ ред, подредени според личните ексцентричности на автора. Не ми харесва чувството, че този разказ е за мен. В моя свят всеки разказ винаги е за теб.
Съжалявам, знам, аз съм като лош компаньон на първа среща, който прекарва цялото време в приказки за бившите под предлог, че така ще го опознаеш по-добре, а всъщност просто не може да ги забрави. Не искам тази част от разказа ми да приключи, но е време.
42
Отброяващият часовник показваше: 00:00:00. За всичко беше твърде късно.
Във Време-пространствения транспортен апарат имаше шест койки, по една за всеки член на стандартния екипаж хрононавти. Облечен в плътно прилепналия костюм, се настаних в определената за Пенелопе или нейния колега за непредвидени случаи — за мен. Бих могъл да излъжа и да кажа, че за миг изпитах угризение или най-малкото колебание, но бях изпаднал в твърде дълбок шок.
Действах по инстинкт, но не от чувство за самосъхранение. Исках отмъщение, сега го разбирам, въпреки че тогава щях да го нарека „справедливост“. Което е истерично и мелодраматично, знам, но бях в истерично-мелодраматично състояние на ума.
Ако можех, щях да се върна назад само колкото бе достатъчно, за да спася живота на Пенелопе. Само половин ден ми беше нужен. За съжаление машината на времето не работи така. Може да е най-върховото постижение на технологията, създавано някога от човешкия ум, но все пак беше само прототип. Дори и да знаех как да препрограмирам пространствено-времевия й навигационен код, което не знам, апаратът преднамерено беше изграден само с една крайна цел.
Така че не, не можех да спася Пенелопе. Но можех да довърша онова, което започна тя.
Щях да направя нещо, което баща ми не можеше да ми отнеме. Щях да бъда първото човешко същество, пътувало назад във времето. Дори да ме осъдеха, арестуваха или, не знам, екзекутираха — всъщност незаконно ли е да пътуваш във времето? — щеше да е трайно постижение. Който и друг още да го направеше, аз винаги щях да съм първият.
При положение че бе възможно това да са последните ми мигове живот, не се забавих, както щях да направя, ако бях разсъждавал рационално. Но не разсъждавах рационално. Не разсъждавах изобщо. Изпълнявах усвоена от тренировките поредица от задачи, въвеждани последователно без колебание, като ги отброявах по секунди, в стабилен ритъм, точно както тя ме научи. Оказа се, че през онези стотици часове на тренировъчни симулации съм обръщал внимание не само на Пенелопе.