Апаратът за пътуване във времето има процедура за достъп от три части — генетично сканиране, сложен код за достъп и голям червен бутон. Биологично, интелектуално, физическо.
Активирах машината на времето.
Не съществуваха никакви зрителни или слухови явления, свързани с пътуването във времето. Но баща ми беше загрижен, че първите ползватели на технологията ще се чувстват измамени, ако няма някакво бла-бла. Беше безсмислено от научна гледна точка, чиста показност. Сякаш просто да заминат назад във времето нямаше да е достатъчно страхотно за префинените консуматори, които финансистите на баща ми смятаха да привлекат.
Тъй че беше събран екип психолози, които да измислят как да накарат хората да се чувстват емоционално въвлечени в преживяването, и това, което измислиха, беше мелодично жужене и меко осцилиращо сияние на топла светлина.
Въпросните психолози бяха добри в работата си. Когато започна онова жужене и блещукане, всичките ми скръб и гняв и шок се отвяха. Почувствах се стабилен, обнадежден и свободен.
И осъзнах с абсолютна яснота, че това е една ужасна шибана идея.
Но беше твърде късно. Проклетото тъпо жужене и проклетото тъпо блещукане щеше да е фантастично нещо за преживяване например точно преди да включа устройството, вместо точно след…
Усетих стягане в мозъка си, все едно че се свиваше като охлюв в черупката си. Имах грозното усещане за подхлъзване на лед, свободно пропадане към тежък сблъсък, който така и не последва, увиснал в мига, когато равновесието се губи от гравитацията. Усещах кръвта си натежала, гъста, вените и артериите огънати като мокри кърпи на простор. Ноктите на ръцете и краката ми смъдяха, сякаш растяха със стъписваща бързина и се извиваха на клупове блед кератин. Очните ми кълба пулсираха, изпълнени с погрешния вид светлина, гъстият сироп вътре в тях закипя. Странни вкусове пробягаха по езика ми — горчив чай, изгнил лимон, сладка трева, устните на Пенелопе. Космите по главата ми сякаш се заровиха навътре, пронизвайки черепа ми и вплитайки се в дендритите. Или може би дендритите ровеха навън, изпълзяваха като червеи от черепа ми като деликатно влакнестата кожа на морска звезда.
Усещах се дълбоко, дълбоко шантаво.
А след това изчезнах.
43
Том Берън живее в света, който се предполага, че ще имаме. Технологическата утопия, предсказана от оптимистичната научна фантастика на 50-те, стана възможна, когато през 1965 г. учен на име Лайънъл Гьотрайдер изобрети радикал но нов вид производство на енергия — чиста, силна, безгранична. Подхранван от Двигателя Гьотрайдер, научният напредък мощно се ускори. През 2016 г. всички имаха всичко, от което се нуждаеха, за да живеят щастлив, удобен живот. След като всички ежедневни функции са автоматизирани или синтезирани, повечето хора работят, за да развиват единственото, което вече е важно — забавлението.
Като почти всички хора в света Том работи в лаборатория. Неговият шеф е баща му, Виктор Берън, гений първопроходник във върхова област — пътуването във времето. Самата наука е радикална и гениална, но за да осигури корпоративното финансиране и правителствено одобрение, Виктор я е опаковал като свръхелитен туризъм.
След смъртта при злополука на майката на Том, Ребека Берън, Виктор предлага на сина си работа от чувство за вина и съжаление. Отношенията им отдавна са напрегнати, защото Виктор винаги е бил толкова ангажиран с важното си изследване, а Том винаги е бил толкова ангажиран с това да бъде едно хронично разочарование.
Том е назначен да тренира заедно с Пенелопе Вешлер, водачката на екипа на първата мисия назад във времето, за да заеме мястото й, в случай на малко вероятното обстоятелство нещо с нея да тръгне непреодолимо погрешно.
Том скоро се влюбва до уши в Пенелопе. Допуска, че тя няма никакъв интерес към него, тъй като в повечето случаи го пренебрегва. Но Пенелопе си има много повече проблеми, отколкото някой би могъл да предположи. Просто умее да го прикрива добре.
В нощта преди мисията Том и Пенелопе имат дискретна среща на прием, даден от финансовите донори на проекта. Спят заедно. Една от най-хубавите нощи в живота на Том.
Но следващата сутрин се оказва една от най-лошите в живота на Том. При рутинното медицинско сканиране преди мисията се оказва, че Пенелопе е забременяла от него, което автоматически я зачерква от списъка. Тъй като Том е официалният й заместник, тя го обвинява, че го е направил нарочно. Виктор, разгневен и смутен от това, че делото на живота му е застрашено от безотговорните действия на собствения му син, напада и двамата и отлага мисията. Унизена и неспособна да приеме, че трудно постигнатите й професионални постижения са рухнали, Пенелопе извършва нещо ужасно — самоубива се.