47
Главният проблем с ефективното моделиране на когнитивното въздействие на пътуването във времето над човешки субект е в това, че никой не го е правил преди.
Бихте могли да се зачудите защо баща ми не е могъл просто да направи пробно изпитание, знаете, изпраща хрононавтите една минута назад, или час, или ден, взима няколко данни, пресмята няколко числа, потвърждава дали е поне умерено безопасно? Все пак би било пътуване във времето — не е ли това достатъчно зашеметяващо?
Е, не, явно не. Неколцина от по-благоразумните съветници на баща ми поставяха тези въпроси от време на време. Но биваха рязко отрязвани за липса на нужната смелост за такова новаторско начинание и подканяни да си пробутват предпазливостта в нечия друга лаборатория.
Идвам от свят, където невъзможното е обичайно. Така че заветният експеримент на баща ми не можеше да е просто успешен. Трябваше да е драматичен. Многократно бисиран. От типа уверено, визионерско изявление, което никой никога няма да забрави. Да се засвидетелства най-важният научен експеримент в човешката история, защото точно това е прякото сравнение, което баща ми иска да се направи за него. Целта му е да гарантира, че имената Берън и Гьотрайдер ще се споменават в едно и също изречение колкото може по-често.
И ето ме мен, наистина свидетел на история, изпълняващ самовъзвеличаващата мечта на баща ми… но разочароващо катастрофалният ми мозък разваля дори това, моя единствен голям шанс да оставя следа, губейки се в задънените улички на отплесване, памет и жаргон. Трудно е да повярвам, че прекарах месеци тренировки за това, редом с Пенелопе, достатъчно близо, за да долавям аромата на люляк и портокалов цвят в косата й, защото седим срещу претоварения климатик. Мислите ми се преплитат, разсеяни и празни, повредена навигационна система като онази на въздушната кола, която уби майка ми.
Дойдох тук да направя нещо, което никой никога не беше правил. Да бъда първият. Да направя история, като бъда свидетел на история. Някъде във фракталната мъгла на размътеното ми съзнание се появява силен, ясен императив, изтръгнат дълбоко от обучението ми за хрононавт — съсредоточи се. Съсредоточи се върху конкретна информация. Какво виждаш. Какво чуваш. Какво надушваш. Какво вкусваш. Какво докосваш. Какво чувстваш, няма значение. Болката няма значение. Скръб, гняв, унижение, любов, възхищение, нищо от тях няма значение. Съсредоточи се върху това, което е реално.
Това, което е реално, е, че си в беда. Това, което е реално, е, че си направил грешка. Това, което е реално, е, че е възможност да се издигнеш до предизвикателство, дори и да е предизвикателство, причинено от собствената ти глупост.
48
Лайънъл се озърта наоколо, озадачен от фантомното движение. Но преди да успее да проучи повече, през единствената врата на лабораторията, дебела стомана с тежка ключалка, която изщраква, влиза жена. Веднага я разпознавам — Наглата.
Името й е Урсула Франкьор, професор физик в Университета „Станфорд“, първата жена редовен професор, която са имали някога, ако си спомням точно семинарите по история от гимназията. Тя е едната половина на единствената женена двойка сред Шестнайсетте свидетели. Съпругът й е Ревнивия, Джером Франкьор, бюрократът, който одобри финансирането на Гьотрайдер. Защо един федерален администратор по финансиране на наука и технология би бил ревнив към някакъв неизвестен учен дори в този момент на неочакван триумф, е една от многото трайни загадки от този безкрайно обаятелен момент във времето.
Тъкмо регистрирам, че е малко странно Урсула Франкьор да заключи вратата — историята твърди, че те едва са се познавали — когато Лайънъл Гьотрайдер я поглежда с много особена усмивка. Неспокойна. Предпазлива. Заредена. Много издава тази усмивка.
А после ставам свидетел на нещо, което не съм чувал да се споменава в никой от безбройните биографични анализи, научни дискусии, художествени полети на въображението или виртуални презентации, нещо, което очевидно никой дори не си е помислял, преди да се случи точно пред мен.
Лайънъл и Урсула се целуват.