Там, откъдето идвам, всеки ученик знае имената и лицата на Шестнайсетте свидетели. Многобройни книги са написани за всеки един от тях, с присъствието му в този преломен момент от историята, изтласкано в хронологията на индивидуалния им живот като определящо събитие, все едно дали беше или не беше фактически вярно.
Безбройни произведения на изкуството са изобразили „Активирането на Двигателя Гьотрайдер“. Това е „Тайната вечеря“ на модерния свят, онези шестнайсет лица, всяко със своята знакова реакция. Скептичен. Възхитен. Разсеян. Развеселен. Ревнив. Ядосан. Замислен. Уплашен. Отчужден. Загрижен. Възбуден. Равнодушен. Разтревожен. Има още три. По дяволите, би трябвало да знам това…
Когато Двигателят прототип беше включен, Гьотрайдер искаше просто да провери изчисленията си и да докаже, че теорията му не е напълно погрешна — единственото, което трябваше да прави, беше наистина да работи. И работеше, но имаше един главен дефект. Излъчваше уникален радиоактивен подпис, който по-късно бе наречен „тау излъчване“, намек за употребата на главната гръцка буква „Т“ във физиката, за да представи „същинското време“ в уравнения на релативистиката.
С разширяването на възможностите на чудодейната машина, генерираща енергия, за да захранва целия свят, радиационната тау следа беше премахната от мащабните индустриални модели. Но прототипът бе оставен да работи в лабораторията на Гьотрайдер в Сан Франциско — вече един от най-посещаваните музеи на планетата — от уважение, носталгия и според законово непоклатимата клауза на Гьотрайдер в последното му завещание.
Идеята на баща ми беше да се използва подписът „тау излъчване“ на първоначалното устройство като диря от хлебни трохи през пространство и време, всяка троха с размерите на атом, навързана нишка към миналото, движеща се през космоса с котва, закрепена в най-важния момент в историята — неделя, 11 юли 1965 г., 14:03:48, точната секунда, в която Лайънъл Гьотрайдер стартира бъдещето. Това означаваше, че баща ми можеше не само да изпрати някого до много точен момент във времето, но и че тау излъчването ще го отведе до много точно местоположение — лабораторията на Гьотрайдер, точно преди светът да се промени завинаги.
Осъзнавайки това, баща ми разполагаше с почти всяко късче от пъзела с пътуването във времето. Оставаше само едно последно нещо, дребно в сравнение с прехвърлянето на разумно човешко същество в миналото, но важно за предотвратяването на случайно разбиване на настоящето на пух и прах — начин да се гарантира, че пътешественикът във времето не може да въздейства на миналото по никакъв осезаем начин. В плана на баща ми имаше няколко съществени предпазни мерки, но единствената, която ме интересува, е „дефузионната сфера“. Защото точно така животът на Пенелопе Вешлер се сблъска с моя.
6
Почти всеки предмет на изкуството и забавлението е различен в този свят. По-рано различията не бяха толкова важни. Но след като краят на 60-те г. на XX в. отстъпи на мащабните технологични и социални скокове на 70-те, почти всичко се промени, пораждайки десетилетия на попкултура, каквато изобщо не съществуваше — петдесет години на писатели, художници и музиканти, създаващи напълно друго произведение. Понякога има очарователни паралели, несвързана нишка на разказа в една версия, която се оказва кулминацията в друга, посока на диалог в устата на погрешен герой, удивителна визуална композиция в рамката на нов контекст, позната последователност от акорди с коренно променен текст.
11 юли 1965 г. беше кардинална точка на историята, въпреки че никой все още не го знаеше.
За щастие любимият роман на Лайънъл Гьотрайдер беше публикуван през 1963 г. — „Котешка люлка“ на Кърт Вонегът-младши.
Писането на Вонегът е различно там, откъдето идвам. Тук, въпреки неговото остроумие и прозрение, човек добива впечатлението, че според него един романист не би могъл да има реално въздействие върху света. Бил е принуден да пише, но с малко вяра, че писането може да промени нещо.
Тъй като „Котешка люлка“ бе повлияла толкова дълбоко на Лайънъл Гьотрайдер, в моя свят Вонегът се смяташе за един от най-значителните философи от края на XX век. Това вероятно е страхотно лично за Вонегът, но не толкова за романите му, които ставаха все по-проповеднически.