Разбирате ли? Аз съм в същия свят, в който сте вие. Светът, в който мислите, че винаги сте били. Сив, блудкав, непривлекателен, едва еволюирал от 1965 г., която току-що напуснах.
Знам, мислите, че много се е променил оттогава заради айфоните, дроновите атаки и триизмерните принтери и не знам, безглутеновите солети. Но за мен всичко това е като ранните 70 г. Болницата, в която се събудих, сякаш беше средновековна стая за инквизиции, всичко изглеждаше толкова тромаво и варварско.
Успях да опазя Двигателя Гьотрайдер да не унищожи половин Северна Америка… но самият Двигател Гьотрайдер и безграничната енергия, която той предложи на света… никога не се е случил.
Никога не се е случил и мислите, че разказът ми до този момент е бил разхвърляна научна фантастика.
Опитах се да обясня всичко това на родителите си и те бяха мили през цялото време, внимателни, загрижени, състрадателни, надяващи се, че това са временно преплетени жички, а не неизлечимо неврологично поражение. Лекарите не бяха от голяма полза с архаичните си медицински скенери. Знаех, че не полудявам, но можех да се сетя какво ще последва, след като бараж от тестове не разкрие нищо доловимо нередно с мозъка ми — психоконсулт.
А след това съм спасен, донякъде, от намесата на неочаквана страна.
Родителите ми са увлечени в разгорещен, приглушен разговор с глутница доктори, когато вратата на стаята ми се отваря.
Тя има остър поглед, широка уста и постоянна бръчка между извитите вежди, дължаща се на обща склонност да бъде скептична. Изглежда странно позната за момиче, което никога не съм виждал преди.
Но родителите ми я прегръщат и тя се върти и измъква от досадната им натрапчивост. Идва до леглото ми и присвива очи към мен, сякаш почти очаква това да се окаже преднамерена шега.
— Какво, по дяволите, пич? — казва ми. — Шашкаш тате и мама.
Явно си имам сестра.
59
Името на сестра ми е Грета Берън. Тя е с три години по-малка от мен.
Веднага взима нещата в ръцете си, моли докторите да ни извинят, за да можем да си поговорим като семейство, казва на тате и мама — която, да повторя, е жива — да седнат. И родителите ми правят каквото им казва, смутени, сбутват се на оръфания оранжев диван под прозореца, докато Грета — която, да повторя, е моя сестра — се обляга на стената до леглото ми със скръстени ръце, сбърчено чело и ме подканва да повторя разказа си.
Така че с толкова яснота, колкото мога да постигна, предвид това, че съм в реалност, която не би трябвало да съществува, говорейки на сестра, която изобщо не се е родила, докато мъртвото ми мамче държи ръката на тате, нещо, което нито веднъж не съм виждал да правят през целия ми живот — обяснявам какво се случи. Грета слуша, челото й се отпуска и тя стиска устни, все едно че упорито се мъчи да не се усмихне. Което започва да ме изнервя. Но продължавам, описвам събитията, разиграли се в лабораторията на Гьотрайдер на 11 юли 1965 г., и как те доведоха до това да бъда върнат тук, с тях, вместо там, където би трябвало да съм, там, без тях.
Когато приключвам, Грета ме гледа в очите и избухва в смях. Обръща се към обърканите ми и разтревожени родители, които се държат за ръцете на оранжевия диван.
— Хора — казва, — това е романът му.
60
Мама и тате нямат представа за какво говори сестра ми.
— Не помните ли онези разказчета, които пишеше като момче? — казва Грета. — За това, как живееше в бъдещето, да речем, или каквото е там? И онези рисунки, които правеше, знаете, шантавите здания с всички ония спирали? Летящи коли, роботи, реактивни раници, онзи боклук?
— Разбира се, че помним — казва мама. — Но какво общо има това с роман?
— Май беше преди няколко месеца — казва Грета. — Каза ми, че намерил купчина от старите си разказчета и рисунки и смята, че от тях може да се получи добра книга или дори филм или нещо такова. Каза, че ще го напише и ще помоли онзи режисьор да я прочете. Знаете, онзи, който поръча къщата в Малибу?
— Видяхме последния филм на онзи режисьор — казва тате. — Онзи, дето спечели „Златен глобус“. Много беше объркал науката. Почти си бях наумил да му пиша и да обясня, че истинската наука е пленителна и няма нужда да я разкрасяваш с всички онези глупости, за да въздейства сюжетът.
— Съсредоточи се, скъпи — казва мама.
— Съжалявам — отвръща тате.
— Все още не съм сигурна дали разбирам — казва мама. — Той кога написа книга?