— Не мисля, че я написа — казва Грета. — Но това, което разказа преди малко, всичко онова с пътуването във времето, това е сюжетът на романа му. Когато ми каза за него предположих, че се шегува. Защото откъде време да напише книга. Но както и да е, идеята ми е, все едно дали наистина я е написал или не, няма никаква шизоидна криза или нещо такова. Просто мъничко е превъртял и бърка реалния живот с идеята в разказа си. Ще се оправи.
Мама и тате гледат Грета с благодарност. Все още се държат за ръцете.
Седя в болничното си легло обезсърчен, обиден, ядосан, защото знам, че тя греши, не е никакъв проклет сюжет — това е животът ми.
Само че… ами ако е права? Дали съм толкова сигурен в себе си, защото съм прав… или мозъкът ми се е скапал поради някакви неопределени засега причини и представата ми за реалност е ужасно разклатена?
— Ей, идиот, я се измъквай от това — казва Грета. — Имам среща довечера.
61
Явно името ми е Джон Берън. Явно имам същата рождена дата, 2 октомври 1983 г. Явно съм архитект.
Завърших магистратурата си по архитектура в Масачузетския технологичен институт преди пет години, направих докторат за една година в Кралската датска академия за изящни изкуства в Копенхаген и получих работа във водеща фирма в Амстердам. Допринесох за реализирането на многобройни проекти по света, включително къщата на онзи режисьор в Малибу, офис сграда в Куала Лумпур, друга офис сграда в Бостън, ски курорт в Швейцария, банкова кула в Сингапур и конгресен център в Дубай.
Преди девет месеца фирмата получи поръчка да направи жилищна кула в Торонто, родния ми град. След сблъсък с шефовете ми заради проекта взех едно на пръв поглед прибързано решение да напусна и да продължа сам. По причини, които не разбирам, но които, изглежда, включиха една прочувствена реч пред борда на директорите на проучвателната компания за това как тази кула не само ще предефинира силуета на града, но и начина, по който светът разбира какво би могло да представлява едно здание, създавайки нов авангард на съвременната архитектура — идея нямам какво означава всичко това — ми беше даден пълен контрол над жилищния проект и се върнах в Торонто преди шест месеца, за да отворя своя фирма. Бързо регистрирах няколко авторитетни поръчки, наех тайфа младши колеги с елегантно черно облекло и ексцентрични очила и вече съм субект на няколко ласкателни очерка в медиите за визионерската ми дизайнерска философия.
Това е лудост, защото не знам и едно проклето нещо за архитектурата.
Само че, колкото и да е невъзможно, знам. Из мозъка ми се премятат години на учене и премисляне и експериментиране и проваляне и проваляне и проваляне, и измисляне на нещо не напълно ужасно и проваляне и проваляне и проваляне, и хрумване на някоя не напълно недодялана идея и провали и провали и провали, а след това постигане на дребен успех, а след това постигане на някой не чак толкова дребен успех, а след това явно изпадане в нарцистична самозаблуда, като държа упорито на своето с някакви мътни, но уверено артикулирани изявления за бъдещето на архитектурата.
Все пак трябва да съм пълен мошеник, защото как бих могъл аз — който никога не съм имал оригинална мисъл, нито съм създавал каквото и да е стойностно нещо, който винаги само разочароваше и отегчаваше — да постигна нещо друго освен непредсказуеми нови начини да прецаквам не само собствения си живот и живота на тези, които обичам, но фундаменталната цялост на време-пространствения континуум.
И тогава виждам няколко снимки на сградите, над които работих. И разбирам.
След като ме пускат от болницата, настоявам мама, тате и сестра ми да ме заведат до строителния обект, където колабирах. Представлява голяма квадратна дупка в земята с излята основа и първите няколко етажа, обрамчени със стомана. В караваната на обекта има подробен модел на бъдещото здание и се взирам в него продължително. Защото точно така би трябвало да са нещата. Прилича на дома ми.
Каквито и противоречиви спомени да бушуват в ума ми, знам, че съм Том Берън, от реалната 2016 г… но Джон Берън също е в мен, спомените и мислите му и предпочитания и мнения са залепнали към собствените ми спомени и мисли и предпочитания и мнения като лепкавата утайка на кожата ти, след като си махнал превръзка.
Между другото, знам това само защото махнах превръзката, която беше на гънката на лакътя ми, покривайки мястото, от което ми взеха кръв — там, откъдето идвам, опитът да се защити рана с парче залепваща тъкан би изглеждал неразбираемо старомодно.
Но започвам да разбирам. До този следобед, когато моето съзнание успя някак да надделее, съзнанието на Джон беше доминиращо. Аз — аз, Том — също бях вътре, скътан като касова бележка в джоба на чифт дънки, които са минали през пералнята, нова аналогия, която нямаше да разбера, преди да се озова на място, където дрехите се правят от обработена растителност или животинска кожа вместо от рекомбинантни молекули.