Имаше бариера между нас, мен и Джон, но беше пропусклива. От най-ранните си спомени на съзнателност Джон извлече най-ранните ми спомени на съзнателност. Видя каквото аз видях, но го възприе като своето въображение. Детските му рисунки на огромни, странни небостъргачи — изрових ги от една кутия в мазето на родителите ми — представляваха мистериозно точни описания на градовете от моя свят. Върховите идеи, които въведе в проектите си в Датската фирма, дръзките възгледи, които го отличиха като личност, която работодателите му трябва да наблюдават и на която колегите трябва да завиждат, мразят, уронват престижа и подражават — те са типични дори за най-основните и функционални сгради там, откъдето идвам.
Всички негови уж новаторски дизайнерски концепции, дръзките структурни ефекти, лъскавите, но органични интериори и модерните, но величествени екстериорни щрихи, съчетаването на материал и околна среда, сложността, поднесена под маската на простота, и разбира се, спиралите, навсякъде със спиралите — всичко това изцяло е откраднато от архитектурата на моята реалност. Проектите, които в момента разработва, включително жилищната кула в Торонто, която пълзи нагоре към небето на скелетните си стоманени пръсти, са сгради, откраднати от моя свят, света, който трябваше да имаме. Проектът Торонто изглежда почти точно като зданието, което се издига на същия парцел в другия свят. Той пресъздаде онова, което трябваше да е било там, и го нарече свое.
Аз не съм визионер. Аз съм плагиат. Само че плагиатствам сгради, които никога не са съществували, планирани от архитекти, които никога не са били родени, в свят, който никога не се е случил.
62
Татко ми, Виктор Берън, е редовен професор по физика в Университета в Торонто със специализация във фотониката — заместването на конвенционалната електроника с експоненциално по-бързи и с по-голяма вместимост фотони вместо тъжните и хилави електрони, улесняващо амбициозни проекти като квантови компютри с нужната мощ за ефективно функциониране. Преподава в началните и горните курсове, публикува в мистериозни научни списания, прекара седем години като представител на деканата си в съюзния съвет на университетския кампус, два пъти кандидатства да оглави деканата и два пъти беше отхвърлен, и понякога е водещ на местен новинарски канал, когато за някакво развитие в света на физиката се разшуми достатъчно, за да задържи мимолетното внимание на широката публика, най-вече защото има дълбок, властен глас, който е в контраст със забавната му склонност да прави скучновато комични позовавания на популярни научнофантастични филми, когато обяснява сложни научни принципи.
Не е смятан от никого, включително от себе си, за гений. Не е дори изобщо толкова успешен. Единственият му опит за научна книга за масовата публика беше една некадърна, кратка, забавна, натежала от каламбури работа, наречена „Делориън и полицейският телефон — изкуството и науката за пътуването във времето“.
Тъй че, да, татко ми съхрани увлечението си към пътуването във времето, но не в професионален контекст. Пред колегите си в университета стеснително споменаваше за книжката си като забавен, детински интерес, насърчен от разочарованието на учен от нелепите технически шарлатании в разказите за пътуване във времето на полуграмотни писатели, склонни да изкривят твърдата наука заради кекавите си сюжетни машинации, вместо да поемат трудното, но отплащащо се предизвикателство наистина да предадат темата с яснота и точност.
Татко е общителен, бъбрив, понякога разпилян, щедър с времето си и със съветите си, обожаван от студентите си, предан на мама, търпелив и мил с децата си, добра, грижовна, изключително приятна личност.
Този мъж не е моят баща. Не е възможно този мъж и баща ми да споделят една и съща ДНК.
63
Въпреки повсеместния политически хаос, социална дисфункция, технологична некомпетентност и отвратителна отровност на този свят, едно нещо все пак е много по-добро тук — книгите.
Там, откъдето идвам, никой не чете романи, освен ако не е като майка ми — фетишизираща художествената медия на една отминала епоха, може би защото тогава за последен път е била щастлива. Но повечето хора не четяха книги там. Онзи квазителепатичен договор между автор и читател не будеше голям интерес сред широката публика. Защото господстващата разказвателна среда на моя свят включваше съвършено интегриране на подсъзнателната мрежа на индивида в наратива, предизвикващо дълбоко лично удивление и ужас, фамилиарност и наслаждение, копнеж, ярост и катарзис, толкова завладяващ и съществен, че идеята да седиш и да прелистваш роман, който дори не е предназначен за тайната кутия в ума ти — защо някой изобщо би искал да прави това за, да речем, забавление? Освен ако, разбира се, не си по природа склонен да се усъвършенстваш в по-силна индивидуалност в този случай четенето на книга, в която всяка дума е фиксирана на място от съзнателния избор на контролираща визия, предаването на контрола над собственото ти въображение на непознат, когото едва ли изобщо ще срещнеш някога, е някакъв вид мазохистично удоволствие.