На заранта в неделя, 11 юли 2015 г., застанал на подиум, с Музея „Гьотрайдер“, наместен идеално зад него за репортажите на медиите, Виктор Берън даде начало на празненството, като публично обяви, че първият световен експеримент с пътуване във времето ще се състои точно след една година от този момент — в 10:00:00 часа, понеделник, 11 юли 2016 г. Посочи един голям часовник на подиума и започна отброяването: 31 622 400 секунди, 427 040 минути, 8784 часа, 366 дни. Щеше да е най-великият експеримент след Активирането на Двигателя Гьотрайдер. И след като правителствените изисквания за подходящи предпазни мерки бъдеха удовлетворени, технологията щеше да стане търговски достъпна за публиката, с лицензирани хрононавтски услуги, осигуряващи на всекиго възможността да пътува безопасно във времето. Хората тръпнеха в очакване. Машината на времето на баща ми щеше да е един от най-успешните продукти, пускани някога на пазара.
Така Виктор Берън се превърна в звездата на петдесетия юбилей на Двигателя Гьотрайдер.
Пренесен в Института по хрононавтика в Торонто, големият часовник продължи отброяването си, сякаш точният момент, в който баща ми щеше да заеме мястото си сред колосите в науката, беше математическа неизбежност. Нужно беше само часовникът да изчерпи числата си.
Между другото, това с петдесетия юбилей нямаше никакво научно значение. Беше малка театрална шашма, предназначена да повиши нетърпението на публиката и да впечатли финансовите среди, които купуваха предполагаемата радикална промяна на баща ми като нова форма на изтънчено забавление.
Но за да стане осъществим бизнес, баща ми трябваше наистина да докаже, че хората могат безопасно да пътешестват във времето. На сцената излизат хрононавтите.
За целите на сигурността и безопасността прототипната машина на времето е програмирана за една-единствена фиксирана дестинация: подземната лаборатория на Лайънъл Гьотрайдер в Сан Франциско, Калифорния, на 11 юли 1965 г. Дирята на радиация тау води дотам и само дотам. Това би трябвало да предотврати грешка в изчисленията, която да отпрати хрононавтите в погрешната ера. Прототипът е като гондола, завързана между два алпийски върха — не можеш просто да отидеш с нея където или когато поискаш. Окаже ли се експериментът успешен и пътят между 2016 и 1965 година бъде изрядно картиран в пространството и времето, по-нататъшното проучване ще е възможно. Но до старта на мисията това все още е една много скъпа непроверена теория — тъй че хрононавтите трябва да са готови за всичко.
Екипажът е шестчленен — идеалният брой за такъв вид мисия, изглежда. Психологически е достатъчно голям, за да се усеща човек като в екип, но достатъчно малък, за да се развият по-интимни индивидуални връзки. Всеки от шестимата е отлично обучен в многобройните аспекти на оцеляването. Не просто физически, а културно. Да кажем, че нещо се обърка и вместо пет десетилетия в миналото пътуват пет столетия или пет хилядолетия назад. Целият екип трябва да бъде безупречно запознат с теренните условия в която и ера да се озове.
Съществува протокол за прекратяване, който ги изстрелва обратно в настоящето, но отнема критични секунди, за да се задейства, независимо от смъртоносната заплаха. Има, разбира се, автоматизирана функция за отскок назад, която се задейства в случай на катастрофален провал на системите, тъй че дори целият екип да умре, самата технология да не се изгуби във времето, предизвиквайки непредвидими последствия в историята.
Очевидно от научна гледна точка е по-разумно да се изпрати назад неодушевен предмет или тренирано животно. Но с един по-предпазлив подход са свързани два проблема. Първо, баща ми иска да шашне всички, а пращането на човешки екип назад във времето е много по-страхотно от, примерно, дрон робот или пухкаво зайче. Второ, маржът за грешка е толкова нищожен, когато се мотаеш из време-пространството, че ти трябват пъргави човешки умове, за да взимат обмислени решения, тъй че ако се случи нещо неочаквано, никой да не ускори гибелна промяна във времевата линия. Това би било лошо.
Почти всичко би могло да се обърка. Трябват ти хора, които са непоколебимо спокойни под напрежение и могат да оцеляват в непредсказуемо смъртоносни ситуации. Шестима хрононавти, всеки от които е между най-впечатляващите живи индивиди.
Точно затова включването ми в тази мисия беше пълен абсурд.
10
Предполагам, че сега е добър момент да спомена, че майка ми, Ребека Берън, умря преди четири месеца при странна злополука.
Да, въпреки многото технологични чудеса на моя свят, все още хора се убиваха безпричинно. Също така хора безпричинно се държаха като задници. Но извинете ме, опитвам се да разкажа за майка ми, не за баща ми.