Отивам до една от лавиците и вадя книга от мястото й между семейните архиви и томовете военноморски закони, които дядо ми обичаше повече от когото и да било от плът и кръв. Има множество екземпляри със златно „М“ на гръбчето, което означава „Мурциан“ — „Слабо известните науки“ на Мурциан, „Митични създания“ на Мурциан, „Странни места“ на Мурциан, „Нощни песни“ на Мурциан, „Книга с басни“ на Мурциан. Има даже „Магии“ на Мурциан, но е непълна версия, защото цялостната е била изгубена преди векове при плячкосването на цитаделата в Куенов простор, или поне така се говори.
Но онази, която измъквам, е различна, натежава в ръцете ми и я нося почти като щит, когато доближавам Ифа. Пръстите ми проследяват релефните изображения по корицата, които вече почти не се виждат. Знам, че в началото липсват страници, не е останало нищо освен нащърбени ръбчета като крайчетата на пеперудени крила. Винаги си е било така и Ифа твърди, че не знае какво е имало там; че историята, най-първата история, е липсвала още когато тя е била малка и не е останал никакъв спомен за нея.
— Ще ми почетеш ли? — питам без особена надежда, защото съм на осемнайсет и баба не ми е чела от страшно отдавна.
Мора, при която тичах за утеха като малка, никога не ми четеше, но ми разказваше приказки. В нейните напевни истории се говореше за деца, отведени на тайни места; за жени, превърнати в птици или буболечки; за часовници с души и за черна магия; за момчета, които понякога ходели на два крака, друг път на четири; за момичета, които променяли лицата си, пониквали им рога и се измъквали от стария си живот; за булки, отвлечени от разбойници, и за герои, надвити от женско проклятие. Разказваше ми и за места далеч оттук: Лоделан и Горчилес, Тинтерн и Звънчедол, както и за още по-необичайни места като Калдер в Тъмните земи, където властват лордовете кръвопийци.
Ифа, когато беше в настроение, ми четеше от книгата, където поколения от рода ни са записвали истории, които може и да са лъжи, може и да са истина. Писани с различен почерк, някои по-трудни за разчитане от други, но като дете смятах всичките до една за божа истина.
Може би помня как и собствената ми майка ми е чела от книгата с черните корици и пожълтелите страници, потъмнели от мастилото и времето, с отпечатъците на мъртвите и с миниатюрните картинки, които разведряваха или загрозяваха белите полета. Може би помня глас, по-мил от този на Ифа, по-нежен, по-склонен да се засмее, чиито прочити не са били толкова страшни, така че не съм се будела от кошмари, а съм спяла сгушена сред спомените на предците ми. Но може и да си въобразявам. Може би Изолда е само мисъл, появила се някога в главата ми, и никога няма да е нищо повече. Но може би, само може би, гласът на майка ми е оставил следа в сънищата ми. Нямам дори и следа от спомен за баща ми Лиъм; единственото, което Ифа някога е казвала за него, е, че бил „неподходящ“ и още подобни думи, все пренебрежителни.
Други семейства може да разправят истории за проклятия, студени момчета и бели дами, но ние имаме стари богове, морски хора и чудовища. Като малка никога не съм се съмнявала, че тези разкази са истина. Сега, откакто вече не съм дете, не съм толкова сигурна.
Но тази вечер, кой знае защо, имам нужда пак да послушам такива приказки, а баба, кой знае защо, е в благосклонно настроение и кимва. Слагам книгата в скута й; облегалката на стола й прилича на трон с крилете на прилеп. Аз се сгушвам на креслото от зелено кадифе срещу нея, подпирам глава на възглавница и усещам как топлината на огъня се просмуква в мен, като знам, че ще ми стане прекалено горещо, преди да свършим, но не ме е грижа. Не я моля за конкретна история. Важното е да чете.
За момент се възцарява мир.
И Ифа започва — с глас, който почти не звучи като на старица — да чете нещо, което не съм чувала от много години.
Три деца имало в дома: първородното, момиче, което щяло да наследи името; средното, момче, което било отредено за Църквата; и последното, пак момиче, което много щяло да наскърби майката, ако изпълнело предназначението си. В семейството спорили и се препирали, но редът трябвало да се спазва; не им било позволено да избират, напомнил прадядото на децата.
Нямало що да сторят: данъкът трябвало да се плати, колкото и да не им се искало.
Така че майката на децата свела очи и снишила глава. Ден и нощ седяла в детската стая и държала в ръце бебето с червеникавозлатистите коси, сякаш да прекара с него колкото се може повече време. Когато останалите в семейството спрели да я следят с подозрение, когато се почувствала далеч от погледите им — защото нима някой сред тях би се противопоставил на патриарха? Когато в рода О’Мали се разпореждали жени, имало повече свобода, повече гъвкавост с правилата и ограниченията; но откакто начело бил прадядото, юздите се стегнали и жените били държани изкъсо. Той сякаш никога нямало да умре и в един момент носещите собствената му плът и кръв взели да се надяват на кончината му. А неговата внучка, майката на онова бебе, се била уморила, уморила се била да превива гръб и прекланя глава, да отстъпва за всичко, маловажно и важно, и, без дори да осъзнава кога е станало, у нея назрял бунт.