— Мирен, тук е домът ни над тринайсет години. Всички се договорихме с родителите ти — с майка ти. Тя ни доведе тук и голямата къща вече беше построена, както и нашите, точно както ни бе обещала. Приемахме клетвите си сериозно. Надявахме се тя да се върне. — Джедадая клати глава. — А после пристигна ти и се отнесе с нас повече от почтено, но през онези първи седмици? Виждахме само как се сближаваш все повече с чичо си, как му намираш оправдания. И как те гледа той…
— Как ме гледа? — попитах остро.
Той вдига вежда, сякаш се чуди колко глупава ще се окажа.
— Както нито чичо, нито баща, нито брат следва да гледа своята племенница, дъщеря или сестра, Мирен.
Забелязвам, че ме нарича по име, без „госпожице“ отпред, но си мисля и как Едуард Елиът влезе в стаята ми, как докосна косата ми. Мисля си за поведението на Нели и колко по-логично изглежда то, ако в душата й има ревност и страх. Явно знае за баща ми. И ако той лежи в сребърната мина, в неизползвана шахта, едва ли не в тайно подземие, тогава къде е майка ми? Къде е Изолда?
— От осем месеца са тук, чичо ми и Нели Даниелс — казвам на себе си, но на глас, за да навържа нещата; понякога знаеш дали една идея е глупава само ако я чуеш изречена. — Пет месеца без родителите ми. Срещнали се по пътя, или поне така е казала Нели на стариците. Нели била бременна, когато дошла, трябвало да бъде дойка на Ена, не икономка… Коя е била икономката по-рано?
Неща, които не ми е хрумвало да попитам — защо да го правя? Човек заварва определено положение, система, и приема, че то отдавна съществува… но външният вид понякога лъже, предположенията могат да се окажат опасни. Нели поддържа някакъв ред, но едва-едва, и то само в помещенията, които използваме. Нямаме коняри, за градините се грижат момчетата на Удфокс, но само веднъж седмично, и те постепенно подивяват поради недостатъчно внимание.
— Мириам Даймънд.
А.
— А момичетата на Туп бяха прислужнички. Синовете на Пейли Джетън се грижеха за конете. — Джедадая се навежда напред. — Но чичо ти им каза да не се връщат в голямата къща. Първоначално бяха изпратени да работят на нивите или в мината и леярната… После мината взе да пресъхва, нивите и овощните градини спряха да дават реколта… никой освен теб не е виждал вътрешността на къщата от месеци. Чичо ти винаги разговаря с Оливър Редмънд на стъпалата отпред.
Усещам как късчета информация, пръснати из паметта ми, си идват по местата, свързват се с други фрагменти, сякаш някаква магнитна сила най-накрая е влязла в действие.
— А дали… родителите ми са казали на някого, че чичо ми ще дойде? Че са го повикали тук?
По погледите им познавам, че отговорът е „не“.
— Родителите ми предупредиха ли някого, че заминават? — питам, като се мъча да разплета кълбото в съзнанието си.
Лазаръс поклаща глава.
— Не е наша работа да разпитваме по-високопоставените, госпожице.
— Видяхте ли ги как заминават? Сбогуваха ли се с някого?
Лазаръс изглежда смутен.
— Аз ги чух. Беше точно преди зазоряване и чух конете им. Погледнах през прозореца, видях как живият плет се отмества и те излизат. В деня след пожара.
В деня, след като Нели Даниелс е изгубила детето си? Изглежда безсърдечно да заминат тогава, но мен са изоставили, нали? Собствената си плът и кръв. А също и Ена. Нима би ги било грижа за някого другиго?
— Видя ли лицата им? Имаха ли багаж?
Той поклаща глава.
— Не. Мислих за това отново и отново, откакто открихме баща ти, но не видях лицата им. Познах дрехите им, зелената пелерина на майка ти, палтото на баща ти със сребърните животни, бродирани по ръкавелите. Но той беше с шапка, а тя беше нахлупила качулката на пелерината си над лицето и аз… Но не носеха багаж.
— И ти не отиде да провериш какво става?
Сега вече той изглежда засрамен.
— Аз… откакто пристигна чичо ти, баща ти беше… дори още по-нехаен отпреди.
Джедадая се обажда:
— Разбери, Мирен, колкото и обичана да беше майка ти, баща ти не го обичаше никой друг освен нея. — Той се поколебава, преглъща. — Преди пет години той пренебрегна предупреждения, че част от мината не е обезопасена. Последва срутване и наводнение. Така и не открихме телата, само боговете знаят къде са отишли… Жена ми беше една от тях…
Отдръпвам ръката си от неговата; не мога да поема и неговата скръб в момента, не и когато моята ме изпълва до пръсване. После се сещам как келпито ми разказа за тела, довлечени от наводнение преди няколко години, с прерязани гърла… но това няма да помогне на никого, знанието, че телата са стигнали толкова далеч от дома, вече недостъпни за тях и разчленени на съставните си части. Може и да е просто съвпадение; онези трупове може изобщо да не са дошли от Черновир. Не го споменавам.