Изгледах Лазаръс.
— Така че по времето, когато уж са заминали, не те е било грижа достатъчно, за да провериш?
Той поклаща глава.
— И завинаги ще съжалявам.
— И ти е можело да не оцелееш — отбелязвам.
Джедадая продължава:
— На другия ден чичо ти дойде в селото, разговаря с Оливър и му каза, че родителите ти са заминали за Вълнобор за провизии.
— На мен ми каза Калдер. За Калдер, за да говорят с лордовете кръвопийци за замиращата сребърна мина…
Удивена съм, че Едуард Елиът е разказвал толкова противоречиви истории… но си спомням, че при пристигането си му казах, че идвам от Вълнобор; това обяснява защо не искаше да ме пуска до селото сама, защо се примиряваше с това чак след като стана ясно, че благодарение на присъствието ми Черновир пак започва да ражда, че това би могло да поотложи още малко разбунтуването на хората, неудобните въпроси…
— Кога мината взе да пресъхва?
— Месец след заминаването на родителите ти.
Дали магията на майка ми е оказвала влияние и на добива?
— Но Изолда и Лиъм са познавали Едуард Елиът, нали?
Джедадая кимва.
— Двамата с баща ти бяха първи приятели. Освен това си приличаха, така че когато Нели каза на хората, че са братя…
— Не ви е хрумнало да се усъмните.
Баща ми не би сметнал за нужно да каже на работниците си нищо за своя новопристигнал „приятел“. Само Нели е разговаряла с жените в селото, като се е мъчела да се изкара по-важна, отколкото е всъщност. Ето и същинския проблем: този мъж. Този чичо. Или не? Призлява ми. Закривам очи, отпускам глава на масата, като си мисля как съм живяла с убиец почти два месеца, без да подозирам нищичко. И се чувствах зле заради онези моменти, когато бях неискрена или го заблуждавах. Чудя се и защо съм оставена жива, но се досещам: аз накарах имението отново да проработи. А и Едуард Елиът, който и да е той, проявява нездрав интерес към мен.
— Имаше ли буря? питам, когато ме връхлита нова мисъл. По израженията им си личи колко е странен въпросът. — В нощта преди предполагаемото заминаване на родителите ми. Изви ли се силна буря?
Лазаръс кимва.
— Струваше ми се… струваше ми се, че чувам гласове в нея. Тук сме свикнали с лошо време, но тази беше… необичайна. — Той се изчервява. — Това беше другата причина да не изляза. Още валеше.
Дори и далеч от морето, Изолда е била О'Мали, във вените й е имало сол, точно както в моите. По някаква причина морето скърби, когато си отидем ние, жените О'Мали. Може би защото ние раждаме децата, приношението към вълните. Може би затова сме ценни. А всички води по света са свързани. Езерото Черновир е солено — солено! — и несъмнено те си говорят, там, на местата, където сладката вода среща солената; роднини са. Независимо къде сме, морето някак го знае и изпраща буря, за да ни изпрати.
И вече знам със сигурност, че майка ми е мъртва, точно както от край време са ми казвали. Не знам къде се намира или защо са я отделили от Лиъм. Но тя вече не диша, на земята или под нея. Била е мъртва още преди да напусна Гоблинова бърлога. Само да бях намерила писмата по-рано… и все пак сега не е по-мъртва, отколкото вярвах през целия си живот. Но въпреки това боли като от удар с нож.
— Има ли… има ли друг начин да се влезе в Черновир?
Лазаръс ме поглежда така, сякаш ме мисли за луда заради несвързаните въпроси, но моята лудост следва своя логика. Той кимва.
— Една пътека води от леярната през гората, в задната част на имението, до пътя към Свети Синуин. Десет дни път, но там са търговците и оттам среброто се изпраща по море. Живеем тук в тайна, госпожице Мирен, това беше част от уговорката ни с майка ти. Повечето от нас не си подават носа извън плета, Оливър Редмънд праща само братята Корниш за провизии.
— А ти не отиде ли да им отвориш плета онази сутрин на зазоряване?
— Баща ти знаеше добре как се прави. Не съм ги гледал.
А Лиъм би споделил с новия си най-добър приятел, нали? Всичко за това място, или почти всичко. На този мъж, когото е приветствал в живота си.
— Значи който и да е бил облечен в дрехите на родителите ми, е можело просто да продължи по този път до разклонението и да се върне оттам. Конете им, предполагам, са оставени да бродят на свобода.
Джедадая и Лазаръс се облягат назад в столовете си, но никой не изглежда поразен. Знаят — отдавна са знаели, — че щом Лиъм Елиът лежи захвърлен в земята, няма как да е минал на кон през портата преди пет месеца. Знаели са от времето, когато пристигнах, и не са сторили нищо. Какво биха могли да сторят? Сега поглеждат към мен, притаили дъх, и когато не казвам нищо, Джедадая едва не се пръсва от нетърпение, когато пита: