Отнасям Ена в стаята й и я преповивам. Обличам я с красива рокличка и шапка за слънце, завързвам панделките на плетените й терлички, а после я намествам в количката и я разхождам пеша до селото — като се придържам на значително разстояние от езерото, макар че днес няма следи от морски хора. Поздравявам всички по име; тъжният край на есенното празненство, изглежда, не е белязал отношението им към мен и сякаш се радват да ме видят. Отбелязват колко е пораснала Ена, колко добре изглежда, как се справя отлично за дете, останало толкова дълго без майка си на такава ранна възраст. Не им казвам, че много хора преживяват подобно нещо.
Не бързам, не се придвижвам очевидно преднамерено към целта си; старая се никой наблюдател да не помисли, че отивам на конкретно място. Когато виждам нужната порта, приближавам небрежно и чукам, без да бързам.
Когато ми отваря, Мириам Даймънд изглежда изненадана, но се отмества, без да задава въпроси, и влизам в къщата, бутайки количката пред себе си.
— Не ви благодарих — казва тя. — Задето спасихте момичето ми.
— Всичко вчера беше… голяма бъркотия — казвам и се усмихвам. По това време Ена вече дреме, хленчейки тихичко, и рита с крачета, сякаш гони зайци. — Благодари ми, като отговориш на няколко въпроса, и ще сме квит.
Мириам накланя глава и ме поглежда прямо, сякаш преценява в каква каша би могла да я забърка привидно простата ми молба. После кимва отсечено.
— Да поговорим, докато е тихо — моите са при баба си.
Следвам я до малката слънчева кухничка, боядисана в яркожълто. На масата дими едва начената чаша и тя ме пита искам ли и аз. Казвам „да“, защото Ифа ме е учила, че дребните прояви на гостоприемство са начин да накараш хората да се отпуснат. Сядам на един от столовете, като не спирам да бутам количката на Ена — напред-назад, напред-назад, за да не се събуди.
Докато налива силен ментов чай в още една дебела пръстена чаша (тук няма красив порцелан), Мириам пита:
— Е? Какво искате да знаете, госпожице Мирен?
— Дъщеря ти добре ли е? Няма последици?
— На Ейди нищо й няма след наквасването. И отново благодаря, че й спасихте живота.
Мой ред е да свия рамене.
— О, тя щеше да изплува.
Но и двете знаем, че не е така. Не и в тази странна вода.
— Разбрах, че ти си била икономка в голямата къща?
Тя свива устни.
— И готвачка, а момичетата на Туп помагаха.
Кимвам.
— Разбрах също, че Едуард Елиът е променил това?
Неин ред е да кимне.
— Предполагам, че не питате просто от любопитство или за да ми припомните болезнено преживяване?
— Ни най-малко. — Усмихвам се. — Разкажи ми за Нели Даниелс. Касия Еди каза, че тя едно време си говорела с хората в селото.
Мириам плъзва чашата към мен, сяда и отпива от своята.
— Не я харесвах още преди да заеме мястото ми, но не можех да определя точно защо. Някакво предчувствие. Тя се хвалеше, че оставила висока позиция в Свети Синуин, и колко голяма работа било, че избрали точно нея да дойде в Черновир. Как господин Лиъм я бил примамил с по-голяма заплата и „никакви домашни задължения“, нищо друго, освен да кърми малката госпожица. — Тя кимва към Ена, която се плюнчи и похърква тихичко. — И тя също имаше детенце, Мерод — Мери, — на същата възраст; даже си приличаха външно. Но по характер бяха много различни.
— Как така? — питам, поглеждайки към Ена.
— Тази тук — Мириам поглежда към малката ми сестричка — беше ужасно малко чудовище. Плачеше и пищеше, и опъваше нервите на майка ви. Никой от селото не искаше да я гледа, за да може Нели да си почине. Имам пет деца и моите понякога са същински зверчета, но никога не бях виждала нещо подобно. Само майка ви можеше да я успокои с онзи неин допир, но госпожа Елиът не можеше да прекарва цялото си време с детето. — Поклаща глава. — А вижте я сега, изглежда е станала по-щастливо създание.
— Откога не си виждала Ена? — питам.
— Пет месеца — преди пет месеца чичо ви ми показа вратата. Виждала съм ви да се разхождате заедно, разбира се, но отблизо не я бях виждала до днес.
Мисля си как Изолда не е полагала много майчински грижи — изоставила ме е като съвсем малка, а и Мора ме е гледала още преди родителите ми да заминат, — така че не е имала опит, когато се е родила Ена.
— Изолда не можеше ли сама да кърми Ена?
Мириам поклаща глава.
— Майка ви нямаше кърма… а нямаше и много търпение с детето. Обичаше го, но… Нали разбирате, моята майка работеше за родителите ви, а после, когато остаря, аз заех мястото й. Добра жена е, вашата майка, всички я обичат, и докосне ли ръката ти, се чувстваш по-щастлив от всякога. — Тя поклаща глава. — Но не мога да кажа, че някога сме били приятелки.