Пеела с глас, който би могъл да изтръгне душата от тялото, да придума сърца да обърнат гръб на най-обичните си и умове да се простят с всяка рационалност. Така пеела тя и така си пробивала път в живота.
Можела да се установи в кой да е град, да стане наложница на принц или цар, да бъде съпруга на богат мъж, любовница на богата жена или заможна дама със собствено състояние. Но тя все не била доволна. Все нещо не й било достатъчно. Печелела състояния, а после ги губела, отново и отново, не от небрежност или глупост, а от скука. Била успяла веднъж и искала да разбере ще успее ли отново. И го правела.
Успявала.
Бродела без корен. От град на град, от село на село, от пустош към пустош. Дори известно време прекарала в Тъмните земи, а после ги напуснала, невредима, недокосната от лордовете кръвопийци, защото гласът й въздействал дори на онези без душа, без съвест и без уважение към живота, освен когато отнемането му им служи за прехрана. И може би там научила как да постига своето, макар боговете добре да знаели, че вече била доста умела в това.
И продължила да броди, из градове малки и големи, из руини и развалини. Докато най-накрая не пристигнала в малко селце край морето, където вълните се разбивали в рифа. И тя продължила още нататък, до още по-малко местенце, където се издигали само няколко колиби и къщички. Излязла на края на носа и се взряла в морето. Гледала как силуети се плискат и гмуркат сред вълните под нея и след като погледала известно време, поела по лъкатушната пътечка надолу към чакълената ивица в основата на скалите.
Намерила удобна скала и седнала, изула ботушите си, потопила стъпалата си в солената вода и въздъхнала. Звуците на морето, на вълните, тяхното движение и ридания, предизвикали у нея усещане за покой каквото не познавала дотогава. Тогава тя свалила костната арфа от гърба си и засвирила. Свирила и пеела и скоро самите вълни затанцували под звуците й, сякаш както те били омагьосали нея, така и тя на свой ред ги омаяла. А сред тези вълни се криели силуети, същите, които била видяла от носа.
Морски хора, мъже и жени, дошли да послушат; не били деликатни, фини създания, не били крехки перли, а едри, мускулести същества, горди и надменни, с блестяща кожа, развети коси и очи, тъмни като океанските дълбини. След време, щом била сигурна, че е привлякла вниманието им, тя спряла да свири. После, когато всички освен един си тръгнали, засвирила отново, защото само един й бил нужен.
Мъжкарят, защото бил именно мъжкар, бил така блед, сякаш луната живеела под кожата му, дългата му коса била кафяво-зелена като морски водорасли, а очите — зелено-черни като вихрещо се буря. Жената виждала цепките на хрилете в мускулестата му шия, матовия отблясък на люспите по кожата му, зелената броня на дългата му, дебела опашка, която сякаш била отделно създание, така буйно се мятала под него. Накрая той изплувал до брега и полегнал на плиткото, необезпокояван от студения вятър, взрян съсредоточено в нея.
След още известно време тя оставила арфата и приседнала до него. Седяла тя и разговаряли, разговаряли и седяла, докато накрая той споделил с нея за една пещера в другия край на заливчето, недалеч, където можели да останат насаме, скрити от погледите на събратята му. И тя се шмугнала през цепнатината в скалата, която изглеждала така, сякаш божии ръце били разтворили камъка като завеса; а той доплувал от дълбините в езерото, което заемало половината пещера. Там се срещнали те и там се сношили.
Ден след ден се виждали там двамата и вече не било нужно тя да го примамва с песен, не и след онзи първи път. Той бил омаян, а и тя се привързала към него по свой начин.
Той не бил принц на морето, а обикновен поданик (само един поданик би могъл да отбягва задълженията си толкова дълго), обаче знаел тайните на своя народ.
Знаел как можели да бъдат извличани богатствата на морето. И й споделил всички тези неща в убежището на любовното гнездо; споделил й ги, защото влюбените мислят, че като разкриват онуй, що е тайно, привързват любимия по-здраво. Колко невярно е това се осъзнава чак впоследствие и така се разтрогват съглашенията, а скоро след това се разбиват и сърцата.
Той не мислел, че тя би могла да извлече полза от споделеното.
Обаче не я познавал; не можел да знае за жаждата й и как тя я теглела да прекосява континенти. Не можел да знае колко всеобхватна била амбицията й, колко всепоглъщаща. Не можел да знае, че макар да била открила местенце, което обичала, носът, морето, то не й било напълно достатъчно.